— О, обичам да ми говорят грубо — подразни го тя.
— Сесили…
— Добре де! — Тя замълча за миг, като се наслаждаваше на преимуществото си, и продължи: — Ами, онази вечер Спенсър изобщо не хапна от кубинската храна. А Слай се оплаква, че не е докоснала закуската си вчера.
— Сесили, за какво точно намекваш?
Тя се наведе напред.
— Чудя се с кого се среща, това е всичко. Готова съм да се обзаложа, че светицата Спенсър е в много деликатно положение. Бременна, Дейвид. И се чудя кой ли е бащата, защото Дани е мъртъв отдавна.
На Дейвид му идваше да я удари. Вместо това той тръшна чашата си на масата и стана.
— Сесили, може би трябва да обсъдиш това със Спенсър, след като си толкова любопитна. Лично аз мисля, че според нея това не е твоя работа.
— Да се надяваме, че според нея няма да е и твоя — отвърна мило Сесили.
— Благодаря за бирата — каза рязко той, сетне метна якето си на рамо и влезе в клуба.
Шестнадесета глава
Слай веднага се съгласи да я заведе в клуба. Но едва успя да се измъкне от него за достатъчно дълго време, за да се срещне с Жан Виши. Когато накрая поръчаха кафе му каза, че отива в тоалетната и после ще проведе няколко спешни телефонни разговора. Сетне Виши я намери.
Облечен целият в бяло, спретнат, сребристата му коса пригладена назад. Носеше черни очила, но ги свали, когато стана и й предложи стола срещу себе си.
Спенсър седна и го огледа. Беше привлекателен мъж, с изключително красиво лице, чувствени устни и светли очи. Истински „убиец“ на жени.
А може би не само в преносен смисъл.
— Желаете ли кафе? Или алкохол?
— В момента пия кафе с дядо си. Само кажете каквото имате да казвате, господин Виши.
— Много сте енергична, госпожо. Още по-твърда от съпруга си.
— Ако имате да ми казвате нещо…
— Исках да ви кажа, че не съм убил мъжа ви — каза той, като се облегна назад. — Не съм убил нито съпругата си нито него. Подозират ме, че съм ударил жена си по главата с тъп предмет в спалнята и съм застрелял съпруга ви с пистолет на улицата. Но в живота нещата не стават така, госпожо Хънтингтън. Предложих ви да се срещнем, защото се надявах, че ще ми повярвате. Постоянният полицейски тормоз започна да ми омръзва и вие сте причината за него. Надявах се да ви убедя да помолите полицията да ме остави на мира. В противен случай, ще ви съдя.
— Ще ме съдите! — изуми се Спенсър.
— Точно така.
Тя стана, като го гледаше недоверчиво.
— Господин Виши, искам да ви уверя, че нямате никакъв шанс да спечелите дело срещу мен! Не можете да ме обвините в нищо, затова задръжте заплахите за себе си и…
— Заплашва ли те? — Въпросът прозвуча по-скоро като ръмжене на звяр, отколкото като изречен от човешки глас. Цялата трепереше, когато се обърна.
По дяволите! Дейвид!
— Не — започна Спенсър.
Виши се бе изправил на крака — бял като платно — и гледаше Дейвид като разярен звяр.
— Делгадо, не се приближавай към мен, защото ще те съдя за нападение и телесна повреда.
— Само я пипни и ще бъдеш мъртъв! Няма да можеш да съдиш, когото и да е! — озъби му се Дейвид. — Хайде Спенсър!
Какво му става, за Бога? Вкопчи пръсти като стоманени обръчи в ръката й и тръгна толкова бързо, че едва го догонваше.
Беше сърдит, защото не му бе казала за срещата ли? Но как е разбрал, че е предварително уговорена? Може случайно да е срещнала Виши тук. Изведнъж установи, че Дейвид върви към яхтите.
— Дейвид, Слай е в…
— Слай е на път към офиса си — прекъсна я рязко той. — А ти идваш с мен.
— Чакай малко!
— Не!
Спенсър не възрази повече. Стигнаха до лъскавата яхта на Слай. Беше дълга девет метра и притежаваше всички съвременни удобства.
Дейвид познаваше яхтата много добре. Слай я бе купил преди повече от петнадесет години.
— Качвай се — заповяда й той.
— Няма. Стига ми толкова. Всичко ми омръзна. По-добре да ме застрелят…
— Аз ще те застрелям, ако не се качиш! — уведоми я той.
Скочи на носа и й протегна ръка. Сега беше моментът да избяга, но се страхуваше, че ще я спре със сила, ако се опита да се върне в клуба.
— Не съм облечена подходящо. Не мога да вървя по палубата с високи токчета…
— Имаш достатъчно дрехи и обувки в яхтата. Хайде.
Той отново протегна ръка, хвана нейната и й помогна да се качи. Сетне развърза въжето и остави Спенсър да стои на носа, а той отиде на кърмата и запали мотора.
Спенсър се приближи предпазливо до него. Той вече беше изкарал яхтата от кея и я насочваше навътре в залива.
— Къде отиваме? — извика тя, за да надвика рева на мотора.