— Навътре!
— Къде? Защо?
— Ще разбереш, когато стигнем там, и тогава ще ти кажа.
Спенсър слезе по стълбите. Мина по коридора, през трапезарията и контролната кабинка. По-нататък имаше две малки каюти, по една от всяка страна на коридора. Главната каюта беше под носа. Дейвид беше прав в едно — тя наистина държеше маратонки и спортни дрехи тук. Сложи си къси бели шорти и риза без ръкави.
Качи се отново горе. Яхтата енергично пореше водата. Спенсър седна на една от седалките на кърмата напълно озадачена. Не можеше да е толкова разгневен заради една случайна среща с Жан Виши — сигурно подозира, че е била предварително уговорена. Но ако е знаел, защо не се бе опитал да я спре?
Дейвид стоеше с лице към насрещния вятър и не я поглеждаше. Когато стигнаха до Беар Кът, той угаси мотора.
Беше много горещо — един от онези летни дни, когато въздухът сякаш танцува и цвърчи от жега. Слънчевите лъчи падаха върху водата и тя изглеждаше като покрита е диаманти. Яхтата се леко се полюшваше върху малките вълни.
Дейвид пусна котвата, после се изправи и впери взор в храсталаците и пясъка, оградили малкия остров в далечината.
— Дейвид, кажи ми веднага какво става или ще рискувам да доплувам обратно до брега.
Той се обърна към нея.
— Добре. Защо не ми каза?
Значи все пак беше заради Виши.
— Аз… Нямаше нищо за казване. Той ми се обади, но…
— За какво говориш? — прекъсна я той.
— А ти за какво говориш? — попита предпазливо Спенсър.
Беше махнал сакото на костюма си, когато се качи на борда. Сега разхлаби възела на вратовръзката си, свали я и разкопча горните копчета на ризата си.
— Кой ти се обади? Виши ли?
— Аз… — Искаше да излъже, но той я гледаше в очите и тя разбра, че трябва да каже истината. — Да, Виши ми се обади. В петък. Каза, че днес ще бъде в клуба и иска да говори с мен. Помислих се, че няма нищо лошо да чуя какво иска да ми каже. Имаше вероятност да ми каже нещо, което не би казал на теб.
Дейвид изведнъж се отпусна на седалката, прокара пръсти през косата си и наведе глава. Сетне я вдигна и погледна Спенсър.
— Добре, Спенсър. Моля те, отсега нататък да действаме заедно.
— Ще се отнасяш ли с мен като към колега?
— Спенсър, не искам да те убият. Поне това дължа на Дани.
— Точно така — съгласи се тя.
— Кажи ми какви връзки си имала, след като Дани умря? Има ли някой, за когото аз не знам?
— Какво? — не повярва на ушите си тя.
— С кого спиш?
Тя го погледна изумена, сетне се изправи с чувството, че около нея се е издигнала стена от лед.
— Как се осмеляваш? — попита тихо тя, като отчаяно се опитваше да потисне надигащия се у нея гняв. — Нямаш право…
— Трябва да знам, Спенсър! Има ли някой, който…
— Обвиняваш ме, че имам връзка с някого? Може би с убиеца на Дани? Който може би сега се опитва да убие мен?
— Не — отговори тихо той.
— Какво тогава?
— Спенсър, моля те, отговори на въпроса ми.
— Не е твоя работа.
— И още как! — избухна той.
Спенсър отстъпи назад. Не го бе виждала такъв откакто… бе изчезнала от живота му. Преди години.
— Да те вземат дяволите, Дейвид — процеди през зъби тя. — Нямам представа защо е всичко това, но в живота ми няма друг мъж. Дани е мъртъв. А сега… О, нали знаеш! Доволен ли си? Искаш ли да се закълна пред Бога?
— Да те вземат мътните, Спенсър! — рече тихо той и за миг извърна глава. Погледът му се зарея из безбрежната морска шир. После отново се обърна към нея и заговори тихо и развълнувано: — Добре, ще ти кажа за какво става дума. Повярвай ми, нямам намерение да настоявам или да ти се натрапвам. Но знай само едно. Да не си посмяла да правиш аборт.
— Какво? — затаи дъх Спенсър.
— Сесили ми каза. Бременна си.
Слава Богу, че седалката беше зад гърба й.
— Но… — започна Спенсър. После гласът й заглъхна. Докато я гледаше, Дейвид установи, че Сесили вероятно е права. Но Спенсър не криеше нищо от него — самата тя едва сега осъзнаваше вероятността да е бременна. — Не ставай смешен — поклати глава тя. — Откъде може Сесили да знае такова нещо? От три седмици почти не сме разговаряли. Аз…
— В такъв случай трябва да провериш.
— Ти не знаеш…
— За Бога, имам сестра. Имам очи. Гледам телевизия. Купи си един от онези тестове.
— О, Господи! — избухна Спенсър.
В този миг Дейвид изведнъж се притесни, защото тя започна да се смее, а по бузите й потекоха сълзи. Зарови лице в ръцете си. Той направи една крачка към нея и я хвана за раменете.
— Спенсър, престани!
— Ти не знаеш! — прошепна тя. — Не знаеш! Внезапно се отскубна от него, втурна се към палубата и скочи във водата.
Дейвид изу обувките и чорапите си и се хвърли след нея.