Водата беше приятна. Последва я до брега на една безлюдна пясъчна ивица. Спенсър седеше, прегърнала колене, с наведена глава. Мократа й риза и къси панталонки бяха прилепнали по тялото й, а от косата й висеше водорасло.
Дейвид седна до нея.
— Спенсър, моля те…
Хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си. Тъгата в очите й беше толкова дълбока, че той остана стъписан и болка проряза сърцето му. Тя не искаше да има нищо общо с него и не искаше да е бременна. Не и от него.
— Казах ти, че нямам намерение да ти се натрапвам — започна Дейвид.
— Не става дума за това! — прошепна тя.
Дейвид видя, че е вперила поглед във водата, а от кристално ясните й очи бликат сълзи.
— Ти не разбираш. — Тя замълча и навлажни устни.
— Спенсър, какво…
— Не знам дали Сесили е права, или не. — Лъжеше. Спенсър знаеше или поне се съмняваше.
— Но аз…
— Какво?
— Няма да направя аборт.
Зави му се свят. Слава Богу!
Тя го погледна.
— Тогава Дани… Дани тогава дойде при теб да ти каже, че иска да отложи срещата. Ние…
— Опитвахте се да направите бебе — довърши Дейвид и също се загледа във водата.
— По дяволите! — разгневи се изведнъж тя. — Ти си знаел!
— Той беше най-добрият ми приятел, Спенсър. Да, знаех, че се опитвате да станете родители. Пък и нали те заварих само по черна вратовръзка.
— Не е честно — прошепна Спенсър. — Той толкова много искаше дете, а сега — все едно Господ ми се присмива!
Дейвид изведнъж се ядоса, хвана я за раменете и я изправи на крака.
— Дани е мъртъв. Мъчно ми за него. На теб също. И двамата го обичахме и никой от нас не е искал да му се случи нищо лошо. Щом си го обичала толкова много, спомни си какъв беше той! Сигурно би бил доволен, ако си щастлива.
— Искам да се прибера вкъщи — каза тя.
— Добре — отговори той и посочи към яхтата. — Съжалявам. Можем да се върнем обратно единствено по същия път.
Тя кимна, без да сваля поглед от него. Никога не бе виждал Спенсър толкова отчаяна.
Тя влезе във водата и започна да плува. Той се гмурна след нея, качи се на палубата пръв и й протегна ръка. Тя се поколеба за секунда. Сетне я пое с гневен блясък в очите и веднага щом се качи на палубата, се скри в каютата си.
Изкъпа се и се преоблече. Дейвид остана с мокрите солени панталони и бос.
Точно когато приближаваха към пристана на клуба, Спенсър се появи на палубата. Нямаше грим, лицето й беше съвсем чисто и още беше бледо. Но очите й бяха ясни.
Помогна му да завържат яхтата, ала когато Дейвид се готвеше да скочи на брега и да я остави сама, тя го повика.
— Какво? — попита предпазливо той.
— Съжалявам, че се държах така с теб. Не знам още какво ми има, но не исках да те обиждам. Нужно ми е малко време. Трябва да разбера какво ми е.
Той кимна, скочи на брега и й подаде ръка.
— Слай си е тръгнал. Моята кола — прошепна той в ухото й.
Тя го последва, без да каже дума. Дейвид й отвори вратата, настани я и седна зад волана.
— У вас ли? — попита той.
— Да. Не, чакай. Трябва да отида до работата да си взема колата.
Винаги бе искал да има деца. Искаше да сподели с тях свободолюбивите мечти на баща си. А и мечтата, която Майкъл Маклауд бе предал на внуците си — да успеят в живота. Искаше да се радват на слънчевите лъчи, да се научат да плават с яхти, да пораснат в това кипящо от енергия общество, където можеха да постигнат всичко.
Едно време дори си бе позволил мисълта, че може двамата със Спенсър да имат деца.
Зарадва се, че ръцете му са на волана. Иначе щяха да треперят, а не искаше тя да забележи колко е развълнуван.
Стигнаха до „Монтгомъри Ентърпрайзис“ и той се пресегна да й отвори вратата.
— Ще се видим пред вас — каза той.
Тя кимна и се опита да я затвори, но той продължаваше да я държи.
— Спенсър?
— Да?
— Опасността не е преминала. Знаеш това. Трябва да изпълня обещанието си пред Слай, независимо дали искаш да ме виждаш, или не.
— Не споря — отговори тя, затвори вратата и потъна в сградата.
Той гледа подир нея известно време, сетне се обади на Джими по клетъчния телефон.
— Можеш ли да дойдеш бързо тук? Отсега нататък не искам да я изпускаш от погледа си.
— Разбира се. Ще гледам да прелетя над училищните автобуси — отговори весело Джими.
Дейвид понечи да му каже още нещо, но разбра, че Джими вече е потеглил. Усмихна се и остави слушалката.
Предстоеше му много работа. Първо трябваше да отдели малко време на господин Жан Виши. После трябваше да намери Уили, да се обади на полицията в Нюпорт и да се свърже с някои познати полицаи в Маями.
Днес обаче, всички те можеха да почакат.