Спенсър видя Джими, когато излезе от офиса. Махна му с ръка, като се насили да изглежда спокойна, макар че съвсем не беше така.
По пътя за дома си се зачуди как Сесили е разбрала преди самата нея. Сесили и нейната мания за стройно тяло!
Вярно, не се чувстваше особено добре. Не че беше болна, но не беше във форма. Но това все още не означава нищо.
Месечните й неразположения настъпваха като по часовник. Толкова бяха редовни, че изобщо не мислеше за тях. Разбира се, напоследък бе преживяла много вълнения и сигурно затова мензисът й закъсняваше…
Стигна до къщата си, слезе от колата и тръгна към вратата, докато Джими паркираше зад нея.
Опитваше се да намери ключа сред останалите във връзката, когато изведнъж вдигна поглед.
Дейвид стоеше пред външната врата и я чакаше. Взе ключовете от ръцете й.
— Дейвид — промълви смутено тя. — Трябва ми малко време да помисля…
— И на мен — отговори рязко той. — Само че искам да знам за какво да мисля.
— Какво искаш да кажеш?
— Че е време да разберем истината.
— Но аз нямам…
Той й подаде малко пликче от аптеката.
— Аз пък имам. Мигът на истината, Спенсър. След това ще те оставя на мира и ще ти дам време. Кълна се.
Спенсър имаше чувството, че кръвта се отдръпна от лицето й, от цялото й тяло. Вероятността да е бременна…
Смени колата. Сигурен беше, че Делгадо е видял синия седан и сега пристигна с десетгодишен черен мерцедес.
Нямаше значение. Вече не можеше да паркира на нейната пресечка. Дори не смееше да се приближи много до къщата, но все пак бе взел предпазни мерки. Тази сутрин се бе облякъл като инкасатор на монетните автомати за паркиране и се бе промъкнал през съседските задни дворове. Оттук имаше добър изглед към улицата пред къщата на Спенсър. Сега знаеше кой идва и си отива, и кога.
Вдигна телефона в колата си.
— Госпожа Хънтингтън се прибра. Делгадо пристигна пръв и я чакаше пред вратата. Ларимор дойде след тях, но си тръгна. Мисля, че Делгадо и госпожа Хънтингтън ще прекарат нощта тук.
— Какво те кара да мислиш така?
Той се изкикоти.
— Имам такова чувство.
Настъпи моментна тишина, докато от другата страна на линията се водеше приглушен разговор.
— Стой там — наредиха му след малко и затвориха.
Мъжът продължи да наблюдава къщата, като се чудеше дали да рискува и да се промъкне през храстите до оградата. Не, сега нямаше да са край басейна. Знаеха, че ги бе видял. Делгадо едва не го хвана.
Зачуди се какво ли е решил да прави шефът с жената. Ако решеше да я убие…
Щеше да е голяма загуба. Надяваше се преди това да му се удаде възможност да бъде с нея.
Излезе от колата. Не можеше да седи повече вътре. Въображението му го измъчваш болезнено. Не трябваше да рискува, но сега беше с друга кола. Нямаше ченгета наоколо, а единственият частен детектив си бе тръгнал. Подозрението ще падне върху Делгадо.
Направи една крачка напред, намери малка височина и се опита да надникне през оградата.
Едно клонче изпращя зад гърба му и той рязко се обърна. Твърде късно.
Нещо се стовари върху лицето му със силата на стоманен чук. Съвсем смътно, точно преди всичко да потъне в мрак, усети изпукването на счупения си нос.
Седемнадесета глава
— Това е лудост! Не ти дължа нищо и не е необходимо да се съгласявам с всичко. В указанието пише, че трябва да се направи сутрин.
Стояха в кухнята на Спенсър. С голямо и подчертано неудоволствие тя бе взела пликчето от него и бе извадила кутийката и указанието. Сетне си наля чаша вино, но той я взе. Опита се да пийне минерална вода, но и това не му хареса.
— Може ли да пия вода?
— Знам ли? Има ли олово във водопроводните тръби?
— Ще престанеш ли?
— Не!
— Дори не знаем дали…
— Направи теста.
— Не вярвам на това нещо! — Тя грабна кутийката и тръгна към стълбите. Той тръгна след нея.
Спенсър се обърна.
— Ти си дотук. Няма да те пусна по-нататък. Сериозно ти говоря, Дейвид.
— Закълни се в Бога, че няма да излъжеш.
Тя се колебаеше.
Дейвид се върна и Спенсър се качи горе. Чуваше стъпките му, докато крачеше долу във всекидневната.
Трябваше да чака поне три минути за резултата от теста за бременност и тя залепи малкото бяло листче на огледалото. Вгледа се в бледото си отражение.
Затвори очи. Не можеше да определи какво точно изпитва. Чувствата й бяха страхотно объркани. Отначало се натъжи, като си спомни колко усилия бяха положили с Дани. Вероятността да е бременна беше прекалено иронична.
Страхуваше се и не знаеше точно защо. Вероятно защото любовта, която с Дейвид изпитваха един към друг, беше толкова силна, само унищожителна. В миналото помежду им съществуваха толкова много прегради.