А сега между тях стоеше само Дани.
Дори не знаеше какво всъщност иска Дейвид. Бе обещал, че няма да се бърка в живота й. Искаше да запази детето, но…
Дали мислеше, че ще успеят да забравят миналото и ще създадат ново бъдеще?
Спенсър се наплиска със студена вода.
Сетне чу ожесточено тропане на външната врата и гласа на Дейвид:
— Спенсър!
Дейвид излезе да обиколи къщата, сигурен, че е видял някой в храстите.
Не искаше да му чупи носа, но мъжът се бе обърнал точно, когато юмрукът се стовари върху лицето му.
Негодникът е тежък, помисли си Дейвид, докато влачеше мъжа към къщата. Беше в безсъзнание. Дейвид знаеше, че може бързо да дойде на себе си и докато чакаше Спенсър да отвори, върза ръцете му зад гърба с вратовръзката си.
Най-сетне вратата се отвори. Спенсър отмести очи от Дейвид и погледна мъжа е окървавеното лице. Ахна от ужас и отново впери поглед в Дейвид.
— Нашият господин Любопитко — каза той.
— Ще повикам полиция — рече задъхана Спенсър.
— Не! Чакай!
— Защо? — попита невярващо тя.
— Донеси студена вода и хавлиена кърпа с няколко кубчета лед…
— Господи, какво си направил с него?
— Носът му е счупен, Спенсър — въздъхна Дейвид. Тя продължаваше да го гледа ужасена. — Не исках да го счупя, но не забравяй, че този тип вероятно е искал да очисти един от двама ни, без да му мигне окото. Искам да говоря с него.
— Дейвид, махни го оттук.
— Спенсър, ще го вкарам само в преддверието. Моля те, донеси малко лед.
Тя се обърна недоволно и тръгна към кухнята. Дейвид подпря припадналия мъж на стената. Спенсър се върна с натрошен в кърпа лед и Дейвид го сложи върху лицето на непознатия.
Мъжът изстена. Секунда по-късно се опита да се изправи и отвори очи. Видя Дейвид, после Спенсър и отново изстена.
— Кой си ти? — попита Дейвид. — И защо ни шпионираш?
— Копеле! — измърмори човекът и изохка. Опита се да вдигне ръце към ранения си нос, но не можа.
— Госпожа Хънтингтън иска да извика полицаите — уведоми го спокойно Дейвид.
— Добре.
— Засега й казах да не го прави — продължи Дейвид. — Преди това обаче искам да разбера защо беше в задния двор. Боли ли те носът?
Мъжът се прилепи до стената. Беше висок около метър седемдесет и шест, чернокос, с черни очи и жълтеникаво лице. Бузите му бяха хлътнали.
— За какво могат да ме арестуват, а? За скитничество? Влизане в чужда собственост? Колко време мислиш, че ще стоя в затвора?
— Именно затова не бързам да извикам полицията. И така, пак те питам — какво правиш тук?
Мъжът измърмори нещо на испански. Някаква цветиста ругатня, помисли си Спенсър.
Мъжът не отговори. Дейвид замахна, като че ли да го удари. Човекът извика и отново се опита да предпази счупения си нос, но не успя.
— Чакай!
— Продължавай.
— Проговоря ли, ще умра.
— За кого работиш?
— Ти не разбираш. Проговоря ли, ще умра.
Дейвид се вгледа замислено в мъжа.
— Сега можеш да извикаш полицията — каза той на Спенсър.
— Но аз мислех, че искаш да разбереш…
— Разбрах вече. Той работи за Рики Гарсия. Обади се на полицаите, Спенсър. Да изпратят и линейка. Трябва да се погрижат за носа му.
Полицейската кола пристигна след минута. Този път не се наложи Спенсър да говори. Тя само стоя до Дейвид, докато той обясняваше, че е видял мъжа да наблюдава къщата и го е хванал. Дейвид беше сигурен, че е същият, който дебнеше от известно време там.
Щом откараха непознатия, едно младо униформено ченге застана на портата и започна да говори с Дейвид.
— Нали знаете, господине, че нямаме достатъчно доказателства срещу него, за да го задържим.
— Той и без това няма да бърза да излиза. А ако искаш все пак да имаш някаква причина, опитай се да го задържиш във връзка с убийството на Дани Хънтингтън.
— Мислите, че онзи тип…
— Не. Обади се на Опенхайм. Той ще измисли нещо. И ако все пак го пуснете, кажи ми.
— Добре. Господин Делгадо, госпожо Хънтингтън, лека нощ.
— Лека нощ. Благодаря — отговори тихо Спенсър.
В главата й се въртяха милион мисли.
Ченгетата отведоха мъжа, чието име се оказа Ернандо Бланке.
— Бързо дойдоха — отбеляза Спенсър, като затвори вратата. — Но откъде си сигурен, че работи за Рики Гарсия?
— Защото той беше сигурен, че ще го убият, ако проговори. А има и още нещо — добави след известно колебание той.
— Какво?
— Един тип, свързан с Рики, е работил по колата, която наехме в Бостън. Изчезнал е веднага след злополуката, но ченгетата там са намерили отпечатъците му и са го проучили.