— Не.
— По дяволите, Джаред! Тя не беше в офиса си почти през целия ден!
Той се претърколи на една страна и се вгледа в нея. Изглеждаше уморен. Съсипан. Но въпреки това хубав.
— Сесили, тя се върна следобед и се разфуча като торнадо. Прерови всичко с бясна скорост. Прегледа папките, компютъра. Ако днес бях направил нещо, щях да си навлека огромни неприятности.
— Трябва да го направиш! — настоя Сесили. — Джаред, животът ни зависи от това!
— Но животът на Спенсър…
— По дяволите скъпоценната малка Спенсър и нейния живот! Сега трябва да мислиш за нас. За децата. Мисля, че днес успях да й създам малка неприятност. Достатъчна, за да й отвлека вниманието за известно време, но ти на всяка цена трябва да се погрижиш за онова нещо!
Джаред изпъшка и зарови лице във възглавницата.
— Ще го направя, Сесили — рече глухо той. Гласът му прозвуча уморено. Като на човек на края на силите си.
— Джаред, след това нещата ще се оправят. Кълна се, че ще направя всичко…
Сесили се премести по-близо до него и той сложи глава в скута й. Тя разтри слепоочията му.
— Смешно, нали? — каза Джаред. — Но аз наистина те обичам, Сесили.
Тя се намръщи.
— Съвсем не е смешно.
— Може би е по навик.
— Искаш ли да чуеш нещо наистина смешно? — попита тя.
— Какво?
— И аз те обичам.
Той се усмихна, сетне протегна ръка и притегли лицето й към своето. Устните им се сляха.
Всичко ще се оправи. Да, животът му ще бъде наред. Само да свърши онази работа със Спенсър.
Спенсър отвори очи и видя, че лежи в леглото си. Главата й още беше замаяна. Дейвид седна до нея. Не я докосна, само я гледаше.
— Добре ли си? — попита той.
Тя кимна.
— Само не съм готова…
— Да, виждам. Аз Наистина не ти се отразявам добре. Правиш любов с мен, после плачеш. Забременяваш, сетне припадаш. Спенсър, ако не внимаваш, ще ти стане навик.
— Дейвид…
Той стана.
— Знам. Обещах да те оставя на мира. Само исках да се уверя, че си добре. Тръгвам си.
Спенсър се опита да се надигне.
— Ти не разбираш.
— Не, Спенсър, напротив — разбирам. Аз не съм Дани. Не мога да бъда Дани. И това не е детето на Дани. То е твое и мое и това е достатъчно. Не мога да не се радвам. Аз искам деца, Спенсър.
— Но при дадените обстоятелства…
— Изобщо не ми пука за обстоятелствата — рече тихо той и тръгна да излиза от стаята.
— Дейвид!
Спря се на прага, но не я погледна.
— Ти не разбираш. Аз… искам бебето.
Тялото му се напрегна. Боеше се да приближи до нея. Не искаше да я кара да избързва.
— Ако това ще ти донесе някакво успокоение, Спенсър, искам да знаеш… — Той замълча. Трябваше да си поеме дъх и да се опита да говори спокойно. — Аз те обичам. Обичах те през всичките тези години, никога не съм преставал да те обичам, обичам те и сега. Не го забравяй.
Излезе и затвори вратата след себе си. Целият трепереше.
Започна да слиза внимателно по стълбите. Влезе в кухнята, взе виното на Спенсър и го изпи на един дъх.
Спенсър ще има дете. Неговото дете. Ще стане баща. Ала тя може да промени решението си. Не, няма да го направи. Спенсър обожава децата и те я боготворят.
После изведнъж го обзе спокойствие. Беше й казал истината. Обичаше я. Винаги я бе обичал. Обичаше и Дани. Нямаше по-добър приятел от него.
Дани Хънтингтън никога не би завидял на тяхното щастие.
Осемнадесета глава
Виж го ти Дейвид, помисли си Спенсър. Първо я бе замъкнал на онази яхта, сетне я накара да си направи тест за бременност и накрая изтърси, че я обичал цял живот.
Когато вечерта слезе долу, Дейвид изобщо не спомена за теста, нито пък за онова, което засягаше само тях. Поиска единствено да види личните бележки на Дани. Тя го заведе в кабинета. Въпреки първото впечатление Дани беше много организиран човек. Често се шегуваше, че в безпорядъка му съществува стройна система и винаги е в състояние да намери онова, което търси.
— Тук действително няма нищо — каза Спенсър.
— Трябва да има. Някой се опитва да влезе тук поради някаква причина.
— Онзи долу само наблюдаваше къщата…
— Но Харис е видял човек, който е искал да влезе.
— В голям град това винаги може да се случи. — Погледна го и се поколеба, преди да продължи. — Освен това нали твърдеше, че някой се опитва да убие мен.
— Да, така е, Спенсър. Но освен това съм сигурен, че някой се опитва да влезе тук.
— Къщата стоя празна месеци наред след смъртта на Дани. Защо не се влезли тогава?
— Защото преди отново да започнеш да мътиш водата, не са виждали необходимост.
Дейвид взе няколко папки и ги пъхна под мишница.
— Ще започна с тези.