— Купувам си „Маями Херадц“.
— Това не означава, че го четеш — сряза го тя.
Спенсър леко подбутна вестника към него с дългия си тънък пръст и Дейвид беше убеден, че ако не го вземе веднага, тя ще му го тикне под носа. Знаеше за статията, вече я бе прочел и много го заболя.
Измина цяла година, а убиецът на Дани все още не беше заловен. Нямаше дори заподозрян. Полицията не бе преставала да работи по случая, а и Дейвид не жалеше сили — непрекъснато обикаляше улиците и разпита много хора. Все още нямаха дори и убедителен мотив за престъплението. В началото се бяха спрели на няколко, но бързо ги отхвърлиха. По дяволите, разпитаха дори него. И Спенсър. Съпругите обикновено заемат първото място в списъка на заподозрените, а най-добрите приятели често пъти се нареждат на второто, освен ако разбира се, липсват няколко на брой бивши съпруги или любовници.
— Няма ли да седнеш, Спенсър? — попита той и посочи тапицирания с кожа стол пред бюрото си. — Или предпочиташ да стоиш права и да ме гледаш?
— Искам да направиш нещо!
Рива едва сега бе успяла да стигне до вратата.
— Търси те Спенсър, Дейвид — осведоми го шеговито тя.
Никой друг не можеше да премине бариерата на сестра му. Рива знаеше как да се справи с всеки друг, но не и със Спенсър. Дейвид се усмихна. Винаги е било така, дори когато бяха деца.
— Благодаря, Рива. Защо не предложиш на госпожа Хънтингтън да седне?
— Спенсър… — започна любезно Рива.
— Рива, прочете ли, тази статия? — прекъсна я Спенсър, като се обърна рязко към нея.
Двете бяха на една възраст и двете — истински красавици, помисли си Дейвид и за миг се разсея. Напоследък често му се случваше. Предполагаше, че се дължи на чувството на безсилие, което го измъчваше. Приличаха на съвременни принцеси — Бялата роза и Червената роза; Спенсър — с права златиста коса и небесносини очи, а Рива — с къдрава, почти черна коса, със загоряла от слънцето кожа и с много тъмносини очи, които също като на Дейвид — често изглеждаха черни. Двете си допадаха, но заради него не можаха да станат близки приятелки.
— Прочетох я, Спенсър — отвърна Рива. — Но трябва да знаеш, че Дейвид прави всичко, което е по силите му…
— Не е достатъчно!
— Но, Спенсър…
Спенсър отново се обърна към Дейвид.
— Той беше най-добрият ти приятел. Как можа да го забравиш толкова бързо? Прочети статията! Репортерът твърди, че полицията е безсилна и че изглежда вече никой не го е грижа.
Дейвид се изправи.
— Спенсър, прочетох проклетата статия. И в случай, че не си обърнала внимание, репортерът, освен това предлага ти да бъдеш разследвана по-обстойно.
— А през цялото това време истинският убиец се разхожда на свобода и се подиграва на всички.
— Спенсър — обади се Рива в защита на брат си. — Дейвид едва не проваля целия си бизнес — толкова усилия полага да намери убиеца на Дани. Ти трябва да…
— Тогава ще наема Дейвид и цялата му проклета детективска агенция и никой няма да се тревожи, че бизнесът му се проваля.
Дейвид продължаваше да стои прав. Проклет да е, ако остави по-малката си сестра да води битката вместо него!
— Няма да работя за теб, Спенсър — отказа категорично той. — А сега или седни, за да чуеш докъде съм стигнал, или се махай оттук.
— Няма да си тръгна.
— Ще си тръгнеш, защото ще те изхвърля насила, после ще извикам ченгетата и ще им кажа, че ми пречиш на работата — отговори той и шумно въздъхна, а тя продължи да го гледа, готова да избухне всеки миг. — Спенсър, моля те, седни!
Тя седна. Рива улови погледа му.
— Ще донеса кафе — каза тя.
— Ако е за Спенсър, да бъде без кофеин. Тъкмо сега не й е необходим! — рече Дейвид.
Спенсър не отговори. Дейвид седна отново зад бюрото си и усети силен прилив на тъга и нежност. Беше толкова бледа и слаба. През целия си живот се бе обличала елегантно, но семпло и това не се беше променило. Носеше рокля без ръкави, която стигаше малко над коляното. Дейвид си помисли, че сигурно е творение на известен моделиер. Спенсър никога не демонстрираше богатството си, но то си съществуваше.
Както и да е, роклята й стоеше чудесно. Преди малко изглеждаше като буреносен облак, но сега беше неземно красива. Трябва да понапълнее и да придобие цвят на лицето. Очите й бяха като на преследвано животно. Сигурно й е било трудно да свикне с мисълта, че Дани го няма.
И да търси убиеца му.
— Мина цяла година, Дейвид — рече глухо тя.
— Спенсър, ходи ли в полицията…
— Разбира се, много пъти. Те винаги са любезни, освен когато започнат да ме разпитват.
— Длъжни са да го правят, Спенсър.
— Но как е възможно да мислят, че съм го убила аз? — попита мрачно тя.