— Тръгваш ли си?
— Спенсър, целите ми дрехи са втвърдени от сол и съм много уморен. Пък и ти обещах, че ще те оставя на мира. Освен това, ако трябва да бъда откровен, в момента аз също искам да остана сам.
Бе казала на Дейвид, че й трябва време и наистина беше така. На моменти имаше чувството, сякаш бе изменила на Дани хиляди пъти — в сърцето си и в действителност. Друг път успяваше да се пребори с това чувство.
Всеки път, когато вихрено препускащите й мисли и чувства забавяха своя лудешки бяг, пожелаваше Дейвид. Искаше да го разтърси за раменете и да го попита какво е имал предвид, като й каза, че я обича. Между тях имаше връзка, която нито времето, нито разстоянието бяха заличили и която отново се взриви, когато обстоятелствата ги събраха.
Сутринта не беше в състояние да свърши никаква работа. Но по-късно, когато Санди й се обади, беше принудена да се замисли над един въпрос, свързан с покупката на новата къща. Беше използвала чек от личната си сметка, за да извърши плащането, но неизвестно защо в банката не го бяха приели.
— Не разбирам — каза намръщено тя на Санди.
Включи компютъра и прегледа сметките. Според екрана парите бяха там.
— Продавачът става нетърпелив — каза тъжно Санди. — Може би някой е прехвърлил тези пари другаде? Можеш ли да издадеш друг чек?
— Да, това ще направя.
Спенсър затвори телефона. Нямаше да е проблем да вземе пари от Слай, но първо трябваше да го попита. Запъти се към кабинета му, без да забележи, че Одри я гледа изпитателно.
— Слай, нещо не е в ред с една от разплащателните ми сметки. Моите данни не съвпадат с тези на банката и трябва да ида да проверя. Но дотогава ще ми е нужен голям заем.
Слай вдигна вежди и се облегна на стола си.
— Знаеш, че можеш да вземеш всичко, което искаш, Спенсър — каза й той. Сетне се намръщи. — Да не би да липсват парите от онзи фонд на Дани?
— Не, не съм ги пипала.
— Защо? Той ги остави на теб.
— Не са ми трябвали, Слай. Мисля, че няма да ги ползвам. Не съм решила точно какво да направя с тях, но вероятно ще ги дам на някоя детска болница и на фонда за деца на убити полицаи.
Слай кимна.
— Това са много пари, Спенсър.
— Никога не са ми трябвали много пари, макар и хората да си мислят друго — отбеляза спокойно тя.
Слай се усмихна.
— За какво те търсеше Дейвид вчера? — попита той, като я свари неподготвена.
— Аз… — започна тя и млъкна. Още не беше готова да сподели това с никого. Дори със Слай.
Може би особено със Слай. Макар че едва не се усмихна, като си представи изражението на майка си, когато й кажеше истината: „Знам какво мислеше тогава за брак с Дейвид, мамо, но не се тревожи. Няма да се омъжа за него — всъщност той дори не ми предложи. Само ще родя незаконно дете от него.“
— Срещнах Жан Виши в клуба.
— Случайно ли?
— Той ми се обади и поиска да ме види.
— Разбирам — каза Слай.
— Това ли е всичко? Няма ли да кажеш, че съм голяма глупачка?
— Трябва ли?
— Е, не, но не беше никак опасно. Само ми каза, че е невинен.
— Спенсър, да не би да очакваш някой да ти се обади и да се изповяда?
— Човек никога не знае — настоя тя. — Все нещо може да излезе отнякъде.
— Чух, че Дейвид е заловил някакъв тип в двора ти. Работел за Рики Гарсия.
— Така мисли Дейвид.
— Предполагам, че има право. — Слай се поколеба за минута. — Преди няколко минути говорих с него. Тази сутрин са намерили мъжа обесен в килията му.
— Трябва да тръгвам — прошепна Спенсър и усети, че й прилошава.
Отново мина покрай Одри, вмъкна се в кабинета си, затвори вратата и се облегна на нея, като опря буза на хладното дърво. Изведнъж по гърба й полазиха тръпки. Обърна се рязко.
В стаята беше Джаред.
— Джаред!
— Трябва… да говоря с теб, Спенсър.
Тя седна неспокойно и му посочи един от столовете пред бюрото си.
— Аз взех парите, Спенсър — рече мрачно той.
— Какво?
— Направих дългове на хазарт. Теб те нямаше. Не можех да кажа на Слай — не съм скъпоценната му внучка. — Думите му бяха пълни с горчивина. — Господи, Спенсър, съжалявам. Оттогава се опитвам да върна всичко до последния грош, но не ми стигна времето.
Спенсър се вдърви като от студ, вцепенени се. Сякаш я обляха огромни ледени вълни. Опита се да каже нещо, но не можа. Седеше неподвижно. Накрая успя да проговори.
— Искаше ли да ме бутнеш от балкона на къщата, когато отидохме да я разгледаме?
— Какво?
— Нали чу. Опита ли се тогава да ме убиеш, Джаред?
— За Бога, не, Спенс! — Той се наведе напред и притисна слепоочията си с длани. — Господи, не! Кълна се! Така ли помисли? За нищо на света не бих ти сторил нещо лошо, Спенсър.