Тя се облегна назад. Отчаяно искаше да му повярва.
— Защо не дойде и не ми каза, че си загазил? — попита с дрезгав глас тя.
— Спенсър, ти беше много нещастна тогава. Дани току-що беше починал. Не чуваше какво ти говорят. После замина. А аз не можех да взема парите ей така от сметките на Слай. Той може и да е възрастен, но има орлов поглед.
Джаред се изправи. Приличаше на стар и изтерзан човек.
— Отначало не казах на Сесили и едва не се разделихме — тя мислеше, че имам друга.
— Така ли беше?
— За известно време, да — призна с нежелание той. — Заради това започнах с хазарта. Казах на Сесили — само за хазарта — защото не исках да разруша брака ни. — Той пак седна. — Нали знаеш, годините минават, чувствата охладняват… Понякога търсиш нещо друго или се опитваш да възвърнеш младежките трепети. Но аз обичам съпругата си. Първо отидох при татко, но той е в пенсия. Не можеше да изплати дълговете ми. Щях да възстановя всичко в сметката ти, но ти реши да купиш онази проклета къща… Ако беше изчакала още няколко дни, всичко щеше да се уреди.
Спенсър седеше вцепенена, вперила поглед в него. Той стана, приближи се до нея, падна на колене и взе ръцете й.
— Спенсър, съжалявам. Кълна се. И още не мога да повярвам, че си помислила, че мога да ти сторя нещо лошо.
— Как успя да си набавиш парите?
— Продадох земята в Юпитер. Провървя ми, получих три пъти по-голяма сума, отколкото струва. — Той въздъхна и наведе глава. — Бръкнах и в спестяванията за образованието на децата, но и тези пари възстанових.
Джаред се изправи.
— Ще кажеш ли на Слай? — Той се усмихна малко тъжно. — Ще чакаш, докато компанията стане твоя и после ще ме уволниш?
Спенсър не можа да сдържи смеха си.
— Ще трябва доста да почакам. Слай може и да е над деветдесет, но дядо му доживя до сто и тринадесет години. Когато Слай си отиде от този свят, ние двамата ще бъдем стари и оглупели. Вероятно ще съм забравила какво си направил.
— Благодаря, Спенс — каза тихо той, тръгна към вратата, сетне се обърна. — Спенсър, кълна се, че винаги съм работил много тук. Справих се добре с вложенията ни, знам историята на архитектурата почти колкото теб и винаги съм влагал сърце и душа в делата на „Монтгомъри Ентърпрайзис“. Въпреки прегрешенията си, никога не съм искал да ти бъда в тежест.
— Знам това, Джаред.
Той кимна и отвори уста да каже още нещо, но изглежда не намери думи.
— Само две неща искам, Джаред. Ако някога пак загазиш, бъди честен е мен, по дяволите.
— Да — отговори е дрезгав глас той. — А второто?
— Върви си и не ми говори повече за това. И не се надвесвай над перилата, за да ме плашиш до смърт.
— Мисля, че станаха три-четири. — После преглътна с усилие и добави: — Благодаря, Спенс.
— Пето — престани да ми благодариш.
Той кимна и излезе. След като вратата се затвори зад гърба му, Спенсър наведе глава. Ръцете й трепереха. Дали й каза истината?
Дейвид седна зад бюрото си и се прозя. Отпи от кафето, започна да мига и погледна хартиите пред себе си.
Дани бе запазил десетки изрезки от вестници — някои за загадъчни смъртни случаи, други за кражбите от гробищата, приписвани на Трей Дилия и последователите му. Добре че поне Дилия още беше в затвора.
Дейвид отново започна да рови из книжата. Попадна на изрезка от списание, свързана с един случай на магьосничество по времето на Луи XIV. Замесена е била дори любовницата на краля Слънце. Играла си с различни смеси. Някои от нейните „средства за възбуждане“ се оказали отровни. Жената се измъкнала безнаказано, но десетки други изгорели на кладата.
Дейвид остави статията, после пак я взе и я препрочете по-внимателно, като се опитваше да разбере дали магьосниците са нападали гробища и са използвали човешки органи. Нищо подобно. Отново остави статията.
Имаше, изрезки за предполагаемите престъпления на Рики Гарсия. Ето други — този път за смъртта на богатата съпруга на Жан Виши. Намерена до камината от коралова скала в елегантната си спалня. Липсвали само диамантите. И никакви отпечатъци — освен тези на обитателите на дома. Била ударена със статуетката от полицата над камината, но убиецът явно бил с ръкавици. Върху статуетката били намерени само отпечатъците на госпожа Виши и на прислужницата. Жан Виши отсъствал от дома си.
Дейвид остави изрезките, потърка очи и натисна бутона на вътрешния телефон.
— Рива, би ли ми донесла кафе?
Чу тихия смях на сестра си толкова ясно, сякаш беше до него.
— Кубинско ли, братко? Нещо освежаващо?
— С много кофеин.
— Веднага.
— Благодаря.
Дейвид затвори телефона и отново се вгледа в изрезките, сетне прелисти собствените си материали по случая.