— Някои хора убиват дори собствените си майки!
— Не и Джаред — настоя Спенсър.
— Кога е взел парите?
— Преди около осем месеца.
— В такъв случай… — въздъхна Дейвид и поклати глава.
— Какво?
— Може би имаш право. Нещата са започнали преди убийството на Дани. Отивам в кабинета му. Лека нощ.
Спенсър го гледаше как се изкачва по стълбите. Ами ако и аз прегледам папките? — помисли си тя. Едва не изрече това на глас. Но не го направи. Само прехапа устни и отиде да си направи чай. После се отказа и си легна.
В четвъртък сутринта дойде Сесили. Нахлу в кабинета на Спенсър с широка усмивка.
— Да не забравиш — поканени сме у свекър ми утре вечер.
— Добре — отговори Спенсър, като я гледаше сърдито.
— Какво има? — попита предпазливо Сесили почти шепнешком. — Ако ми се сърдиш заради парите, които взе Джаред…
— Не се сърдя заради парите, Сесили. Бясна съм, защото нямаш право да се бъркаш в живота ми, както си направила, и да намекваш на Дейвид за… положението, в което смяташ, че съм!
— Не съм му намеквала — нацупи се Сесили. — Казах му го направо — съвсем ясно!
— Сесили…
— Спенсър, права съм, нали? Повярвай ми, разбирам от тези неща. Нали са ми минали през главата!
— Защо си казала на Дейвид?
— Аз… — въздъхна Сесили и се отпусна на един стол. — Мислех, че ако се разправяш с Дейвид или си по-често с него, няма да забележиш какво става със сметката ти.
— Сесили!
— О, Спенсър, знам, че беше глупаво. Но всички бяхме в паника — Джаред, Джон, аз… Не разбираш ли?
— Добре, Сесили — въздъхна дълбоко Спенсър.
— Няма да обидиш Джон, като не дойдеш утре, нали? Веднага след работа.
— Ще дойда.
— Благодаря… за проявеното разбиране. Джаред не е съвършен, но не е лош.
— Приключихме с въпроса, Сесили.
Сесили стана, тръгна към вратата, сетне се спря.
— Е? — попита тя.
— Какво?
— Познах ли?
— Изчезвай, Сесили.
Влезе Одри.
— Извинявай, Спенсър, но Санди чака на трета линия.
— Благодаря.
— Знам, че съм права — ухили се Сесили, махна й с ръка за довиждане и излезе.
Спенсър работи до късно. Успя да забрави за малко личния си живот, но когато вдигна очи, видя Дейвид на прага.
— Не мислиш ли, че не трябва да работиш толкова много? Дай на бебето малко почивка, за Бога.
Спенсър усети, че се изчервява.
— Би ли говорил малко по-тихо?
Той вдигна ръце.
— Защо? Тук няма жива душа.
Тя погледна часовника си. Беше почти осем.
— Трябва да храниш това дете.
Спенсър не можа да скрие усмивката си.
— Това означава ли, че ти си гладен?
— Разбира се.
— „Тауърс“? Близо е, вкусна морска храна и става бързо.
Той кимна. Спенсър затвори папките и стана, после грабна чантата си и извади ключовете, за да заключи кабинетите.
— Слай не каза „лека нощ“.
— Каза, но ти беше заровила нос в книжата.
Дълъг ден. Прекалено дълъг с проблемите, които създаваха онази смахната Спенсър Хънтингтън и Делгадо.
Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. От другия край вече говореха.
— Утре ще има вечеря в къщата на Джон Монтийт. Аз ще бъда там. Ти също трябва да дойдеш. И каквото и да си намислил да правиш, гледай да няма много кръв. Ще има малки деца. Направи така, че да прилича на нещастен случай.
— Писна ми и съм уморен…
Гласът му заглъхна, като чу зловещия дрезгав смях.
— Направи го. Защото ако не успееш, ще си имаш големи неприятности!
Връзката прекъсна.
Двадесета глава
— Тук правят най-вкусната риба със сос от орегано в целия свят — каза Спенсър, докато преглеждаше менюто и се усмихна на сервитьорката, която чакаше до нея. — Донесете ми от нея и бяло вино.
— Не, рибата и виното са за мен — намеси се Дейвид. — За нея кафе — не, в кафето има кофеин. Значи риба и нещо безалкохолно.
— Дейвид… — започна Спенсър.
— Не пий, Спенсър. Моля те.
— Забравям.
Той се облегна назад и се вгледа в нея.
— Не трябва ли да отидеш на лекар?
— Дейвид, доста време изгубих по лекари. Аз и Дани бяхме убедени, че нещо ни има. Не отричам, че трябва да отида, нито пък, че съм бременна, но не искам да се вълнувам или да правя планове за… дете, докато не съм сигурна.
— Но нали направи теста.
— Знам. Но още е рано. Ще изчакам малко и ще отида на лекар.
— Значи все пак се вълнуваш?
— Естествено.
— Дори когато детето е от мен, а не от Дани?
Спенсър се поколеба, сетне каза спокойно и тихо:
— Да, исках дете от Дани. Той беше прекрасен човек и трябваше да остави нещо след себе си на този свят.