— От Дани винаги ще има нещо на този свят, докато ние сме живи. Ние и всички, които го познаваха, никога няма да го забравим. Нито мечтите му.
Тя кимна и дръпна ръката си, когато сервитьорката донесе напитките.
Жената намигна на Спенсър.
— Мога да ти донеса вино, без да забележи.
Спенсър се засмя и поклати глава.
— Не, благодаря.
— Поръчай салата. Зеленчуците са полезни и за двама ви — предложи Дейвид.
Избягваха да споменават Дани, както и разследването и превратностите във взаимоотношенията им. Дейвид разказваше за сестра си, а Спенсър — за плановете си как ще преустрои старинната къща.
Прибраха се. Дейвид й пожела „лека нощ“ и се отправи към дивана в хола.
Тя го гледаше и се колебаеше. В стаята беше тъмно и силуетът му се очертаваше на фона на слабото осветлението край басейна. Раменете му изглеждаха много широки, косата — черна, а стойката — съвсем изправена.
Правиш грешка, помисли си Спенсър… Да, но грешката вече беше направена.
Приближи се зад гърба му.
— Какво има, Спенсър?
— Не искам да спя сама — отговори тихо тя.
Дейвид се обърна към нея. Не можеше да види чертите му в мрака.
— Спенсър, ти не спиш сама — рече тихо той. — Дани е още в онова легло с теб.
— Има друга стая. С истинско легло — възрази тя, но когато той не отговори, избухна: — По дяволите, Дейвид, няма да те моля! Качвам се горе. Прави каквото искаш!
Обърна се и се запъти към стълбището за втория етаж. Подмина спалнята си и тръгна към гостната, като ритна обувките си и хвърли дрехите на пода. Изкъпа се, изсуши се и се мушна под завивките.
Зачака…
Той не дойде.
Поколеба се, но влезе в стаята. Видя разхвърляните й дрехи по пода.
Свали якето и ризата си и ги пусна върху нейните неща. Събу обувките си. Тя не помръдна. Свали панталона и бельото си и седна на леглото да събуе чорапите си.
Продължаваше да спи. Дейвид се усмихна, пъхна се под завивките и я целуна.
Спенсър измърка нещо и обви с ръце раменете му.
Още беше сънена, но се събуди бързо. Той легна върху нея. Плътта й беше гореща и мека като коприна, бедрата й галеха неговите. Спенсър отвори широко очи.
— Дейвид?
— Кой друг може да е? Или имаш усещането, че съм дух?
Тя изви тяло към неговото, ядосана от подигравката му, но той нежно погали бузата й и тихо рече:
— Спенсър, ти ме покани. Само искам да ми обещаеш, че няма да плачеш след това.
Тя се поколеба, вперила поглед в него, сетне го увери:
— Няма да плача.
Целуна я по устните, прегърна я и я притисна към себе си. Повдигна хълбоците й и проникна дълбоко в нея, а тя уви крака около него и се изви нагоре да го посрещне.
И точно когато насладата ги бе довела до трепетни висоти, Дейвид се отдръпна и потърси с длани, пръсти, език и зъби гърдите й.
Тя плъзна устни по голата му плът. Погали гърба, стомаха му. Дейвид вкопчи пръсти в косата й и изстена.
После отново проникна в нея. Трескаво, като обезумял. Срещна небесносините й очи. Докосна красотата на скритата й плът, гърдите й…
Отново впи устни в нейните. Усети тръпнещото й тяло.
Оргазмът го взриви, тялото му се освободи от напрежението. Още усещаше топлината и вибрациите, докато пулсираше в нея.
Минутите течаха. Уплаши се да не й причини болка. Дръпна се и сложи глава на възглавницата до нея.
Очите й бяха отворени и той докосна бузите й.
— Не плача.
— Добро начало — усмихна се той.
Тя отвърна на усмивката му и се сгуши в него.
Спенсър се удиви — първо колко до късно е спала и второ, че Дейвид го няма.
Изуми се още повече, когато разбра, че го няма не само в леглото, но и в къщата.
Джими стоеше пред външната врата и четеше детективски роман.
— Интересен ли е? — попита тя.
— Не е толкова лош — рече Джими.
— Къде е Дейвид? — усмихна се тя.
— Каза, че отива до агенцията за малко. Но не се притеснявай — Хуан и аз сме тук. Виждаш ли го — до колата е. Трябва да дойде някой наистина добър, за да надвие и двама ни — увери я Джими.
— Обзалагам се. Е, влез вътре, ако искаш. Ще направя кафе.
Той отказа. Беше по-предпазлив от друг път.
Денят минаваше бързо. Дейвид се обади по обяд, за да й каже, че е намерил нещо любопитно в папките на Дани.
— И познай още какво.
— Какво?
— Опенхайм е уредил да ексхумират Вики Виши.
— Така ли?
— Може да ме извикат в лабораторията днес.
— Не забравяй за семейното събиране довечера.
— Няма. Ще се опитам да дойда. Джими и Хуан ще наблюдават отвън. И Опенхайм може да прати няколко полицаи. Вече се извини, че е извикал Харис онази вечер.
— Е, знаеш къде ще бъда.
— Още ли не плачеш? — попита тихо той.
— Не.