Выбрать главу

— От Дани винаги ще има нещо на този свят, докато ние сме живи. Ние и всички, които го познаваха, никога няма да го забравим. Нито мечтите му.

Тя кимна и дръпна ръката си, когато сервитьорката донесе напитките.

Жената намигна на Спенсър.

— Мога да ти донеса вино, без да забележи.

Спенсър се засмя и поклати глава.

— Не, благодаря.

— Поръчай салата. Зеленчуците са полезни и за двама ви — предложи Дейвид.

Избягваха да споменават Дани, както и разследването и превратностите във взаимоотношенията им. Дейвид разказваше за сестра си, а Спенсър — за плановете си как ще преустрои старинната къща.

Прибраха се. Дейвид й пожела „лека нощ“ и се отправи към дивана в хола.

Тя го гледаше и се колебаеше. В стаята беше тъмно и силуетът му се очертаваше на фона на слабото осветлението край басейна. Раменете му изглеждаха много широки, косата — черна, а стойката — съвсем изправена.

Правиш грешка, помисли си Спенсър… Да, но грешката вече беше направена.

Приближи се зад гърба му.

— Какво има, Спенсър?

— Не искам да спя сама — отговори тихо тя.

Дейвид се обърна към нея. Не можеше да види чертите му в мрака.

— Спенсър, ти не спиш сама — рече тихо той. — Дани е още в онова легло с теб.

— Има друга стая. С истинско легло — възрази тя, но когато той не отговори, избухна: — По дяволите, Дейвид, няма да те моля! Качвам се горе. Прави каквото искаш!

Обърна се и се запъти към стълбището за втория етаж. Подмина спалнята си и тръгна към гостната, като ритна обувките си и хвърли дрехите на пода. Изкъпа се, изсуши се и се мушна под завивките.

Зачака…

Той не дойде.

Поколеба се, но влезе в стаята. Видя разхвърляните й дрехи по пода.

Свали якето и ризата си и ги пусна върху нейните неща. Събу обувките си. Тя не помръдна. Свали панталона и бельото си и седна на леглото да събуе чорапите си.

Продължаваше да спи. Дейвид се усмихна, пъхна се под завивките и я целуна.

Спенсър измърка нещо и обви с ръце раменете му.

Още беше сънена, но се събуди бързо. Той легна върху нея. Плътта й беше гореща и мека като коприна, бедрата й галеха неговите. Спенсър отвори широко очи.

— Дейвид?

— Кой друг може да е? Или имаш усещането, че съм дух?

Тя изви тяло към неговото, ядосана от подигравката му, но той нежно погали бузата й и тихо рече:

— Спенсър, ти ме покани. Само искам да ми обещаеш, че няма да плачеш след това.

Тя се поколеба, вперила поглед в него, сетне го увери:

— Няма да плача.

Целуна я по устните, прегърна я и я притисна към себе си. Повдигна хълбоците й и проникна дълбоко в нея, а тя уви крака около него и се изви нагоре да го посрещне.

И точно когато насладата ги бе довела до трепетни висоти, Дейвид се отдръпна и потърси с длани, пръсти, език и зъби гърдите й.

Тя плъзна устни по голата му плът. Погали гърба, стомаха му. Дейвид вкопчи пръсти в косата й и изстена.

После отново проникна в нея. Трескаво, като обезумял. Срещна небесносините й очи. Докосна красотата на скритата й плът, гърдите й…

Отново впи устни в нейните. Усети тръпнещото й тяло.

Оргазмът го взриви, тялото му се освободи от напрежението. Още усещаше топлината и вибрациите, докато пулсираше в нея.

Минутите течаха. Уплаши се да не й причини болка. Дръпна се и сложи глава на възглавницата до нея.

Очите й бяха отворени и той докосна бузите й.

— Не плача.

— Добро начало — усмихна се той.

Тя отвърна на усмивката му и се сгуши в него.

Спенсър се удиви — първо колко до късно е спала и второ, че Дейвид го няма.

Изуми се още повече, когато разбра, че го няма не само в леглото, но и в къщата.

Джими стоеше пред външната врата и четеше детективски роман.

— Интересен ли е? — попита тя.

— Не е толкова лош — рече Джими.

— Къде е Дейвид? — усмихна се тя.

— Каза, че отива до агенцията за малко. Но не се притеснявай — Хуан и аз сме тук. Виждаш ли го — до колата е. Трябва да дойде някой наистина добър, за да надвие и двама ни — увери я Джими.

— Обзалагам се. Е, влез вътре, ако искаш. Ще направя кафе.

Той отказа. Беше по-предпазлив от друг път.

Денят минаваше бързо. Дейвид се обади по обяд, за да й каже, че е намерил нещо любопитно в папките на Дани.

— И познай още какво.

— Какво?

— Опенхайм е уредил да ексхумират Вики Виши.

— Така ли?

— Може да ме извикат в лабораторията днес.

— Не забравяй за семейното събиране довечера.

— Няма. Ще се опитам да дойда. Джими и Хуан ще наблюдават отвън. И Опенхайм може да прати няколко полицаи. Вече се извини, че е извикал Харис онази вечер.

— Е, знаеш къде ще бъда.

— Още ли не плачеш? — попита тихо той.

— Не.