Дейвид се поколеба, преди да отговори.
— От тяхна гледна точка възможно е всичко. Може да си изтичала навън, да си го застреляла, да си се прибрала у дома и да си седнала да чакаш някой да дойде и да ти съобщи новината.
— Но ти знаеш…
— Казвам ти, че прокурорът може да измисли всякакъв мотив. Ти си му съпруга. Наследяваш значително богатство след смъртта му.
— Но ти ме видя…
— Почти гола. Прекрасен начин да се отървеш от окървавените дрехи.
Тя отново стана, впила поглед в него.
— Негодник! А ти? Той умря в ръцете ти!
— Спенсър, седни или за две секунди ще те накарам да седнеш. — Дейвид изруга и се изправи. Спенсър седна, без да сваля поглед от него. Зъбите й тракаха. — Спенсър, да те вземат дяволите, разпитваха ме десетки пъти — момчетата, с които съм работил години. Трябваше да проучат всяка вероятност.
В очите й напираха сълзи и тя усилено се опитваше да ги скрие.
— Аз обичах Дани.
— Знам, Спенсър. — Той стисна зъби с чувството, че го е жегнала право в сърцето. И той обичаше Дани. Всеки го обичаше. Освен, естествено, убиецът. Или убийците? — Спенсър, спомняш ли си онзи случай отпреди няколко години? На Бейшор Драйв? Съпругата се обадила, че мъжът й е мъртъв. Няколко души нахлули в къщата и го убили. Оказа се, че тя е наела хора да го застрелят, пуснала ги вътре, изчакала да се отдалечат достатъчно, сетне извикала полицията.
— Да, спомням си — отговори нетърпеливо тя. — Съпругата беше много по-млада от него и искаше парите му. Двата случая нямат нищо общо.
— Такава е работата на полицаите. Повечето убийства се извършват от близки на жертвата. Най-вече от съпругите.
— По дяволите, Дейвид, не съм дошла тук, за да ми обясняваш защо ме разпитват ченгетата. Дани е мъртъв от цяла година. Убит е полицай, Дейвид, а все още няма и следа от престъпника. И ти си седнал да ги оправдаваш! Искам да знам до къде са стигнали. Казват само, че имали няколко следи и работят по случая! Опитват се само да ме успокоят.
— Спенсър, правим всичко възможно. Нужно е време…
— Искам да знам дали все пак си стигнал донякъде.
— Спенсър, върви си у дома. Върши си твоята работа. Реставрирай нещо. — Слай се бе захванал със строителство преди много години. Винаги работеше с най-добрите архитекти и специалисти. Обичаше да си спомня за онези отминали времена, когато днешният оживен многонационален град беше само малко селище. Сега реставрираха старинните къщи и ги модернизираха. Възстановяваха сградите до най-малките подробности. Едва ли печелеха прекалено много пари, но беше забележително колко много сгради с историческа стойност бе открил Слай. Особено през последното десетилетие, когато старинното излезе на мода. „Монтгомъри Ентърпрайзис“ се справяше изключително добре. — Отиди си вкъщи или реставрирай някоя старомодна баня, или направи нещо друго — посъветва я той и потърка слепоочията си.
Спенсър присви очи.
— Стоях доста време вкъщи, Дейвид. Нямаше ме цяла година и оставих всичко на ченгетата и на теб — най-добрия му приятел, момчето, което може да разкрие всяко престъпление! Заминах, но изглежда съм единствената, която наистина се интересува от този случай! И нещата няма да се променят. Надгробното слово беше страхотно, ченгетата — прекрасни, залповете — тържествени! Но с погребението приключи всичко. Сега искам да предприемете нещо. Той разследваше убийства. Какъв беше последният му случай? Защо трябваше да се срещнете онази сутрин?
Рива се прокашля от вратата.
— Кафе! — обяви бодро тя.
Дейвид се зарадва, че прекъсна разговора им. Разполагаше с малко време, докато сестра му влезе в кабинета и остави подноса върху бюрото. Обикновено ползваха големи чаши. Но сега Рива бе поднесла порцеланови чашки, сребърен кафеник, каничка за сметана и захарница.
— Благодаря, Рива — рече Спенсър, неспокойно се изправи и се приближи до подноса.
— Спенсър, моля те, отпусни се! — каза Дейвид.
— Не мога! — отговори тя, посегна към кафеника, сетне се обърна съм Рива. — Не искам да те затруднявам, но къде са онези хубави големи чаши?
— Аз… — започна объркана Рива, после погледна Дейвид. — Да, разбира се.
Рива излезе. Дейвид се облегна назад, като се чудеше дали да се ухили, или да вземе Спенсър на ръце и да я изнесе от кабинета си.
След това се наведе напред и сключи пръсти върху бюрото.
— Спенсър, ако наистина вярваш, че обичах Дани, ще разбереш, че правя каквото мога. Цял свят знае, че ченгетата биха сторили всичко, за да заловят убиеца на свой колега…
— Защо трябваше да се срещате онази сутрин? — прекъсна го решително Спенсър.