б) човекът „се подсигурява". От страх да не бъде изоставен в бъдеще, той отказва всяка близост в настоящето. Не желае да се привързва. Отблъсква любовта, приятелството, обичта. Разбирай: „Има ли смисъл? Нищо не е трайно, всичко се проваля, един ден и без това ще ме изоставят." Такива личности често са отрицателно настроени, критични, агресивни. Нападайки другите, те „оправдават" в собствените си очи отказа си от всяка афективна връзка.
в) страхът от изоставяне се превръща в страх да не изоставиш другите. Той е разпространен между близки хора и това е обяснимо. Подобен човек противопоставя на свободата си следното разсъждение: „Ако проявя самостоятелност, дори само за да отида на кино, ще имам чувството, че изоставям жена си" (подразбира се: че изоставям майка си). Или: „... че изоставям съпруга си" (съпругът също представлява майката). Това чувство е често срещано сред младите, преди да се оженят. То се изразява така: „За да стана самостоятелен и зрял, трябва да напусна родителите си и те ще останат сами на света." Което често е само транспозиция на собствения страх от изоставяне.
Сън за изоставяне (на млада жена)
- Често сънувам, че вървя нощем през полето. Викам. Никой не ми отговаря. Плача. Събуждам се, обзета от спазми, които сякаш изпълзяват от дъното на съществото ми...
Тази жена изпитваше непрекъсната тревожност. Като дете наистина била изоставена от майка си. Прибрала я нейна леля и я отгледала без особена нежност. За отбелязване е, че жената живееше заобиколена от множество приятели и приятелки (или поне хора, които бе обявила за такива!) Явно за да може поне един от „приятелите" да се привърже достатъчно към нея и да не я изостави...
А дали пък днешните общности не са'също израз на този страх?
Причини за страха от изоставяне
Ситуациите, в които детето бива „изоставяно", изобилстват още от началото на живота. Обикновено това са епизодични и краткотрайни раздели, предизвикани от най-нормални обстоятелства. Така че съществува доста разтеглива граница между фрустрацията, изпитвана от детето, когато майка му го напуска за известно време (за да отиде на работа например), и усещането за безвъзвратно изоставяне, което бързо води до дълбока невроза, придружена с тревожност. Във втория случай детето, и по-късно възрастният, разглеждат всяка човешка връзка в зависимост от възможността за „изоставяне". Това е постоянно вътрешно състояние - мъчително, болезнено... и най-често неосъзнато.
Изгражда се мощен комплекс за малоценност. Не е изключена и появата на садизъм - аз страдам, следователно някой трябва да плати за това. Такъв човек не изразява чувствата си; той изисква другите да отгатват и най-малките му намерения, и най-незначителните му усещания. А когато напусне свой приятел, твърди, че него са го напуснали. Неврозата, придружена от страх от изоставяне, има многобройни симптоми. Да споменем два от тях. Даден човек се чувства относително сигурен само ако телефонните номера на болницата, на личния лекар, на полицията и пр. са му подръка. Друг се притеснява, ако кара по странични пътища, където колата му рискува да се повреди. Този страх от „механиката" обаче е само оправдание. Всъщност човекът се бои да не се окаже „изоставен" на място, където никой не може да му се притече на помощ. Тогава полицаят - или автомонтьорът - представляват Майката,
Неврозата, която се характеризира със страх от изоставяне, мазохизмът и садизмът често са свързани. Като се има предвид колко изключително разпространена е тази невроза, ясно е защо литературата изобилства от ситуации, в които срещаме „изоставени" на всяка страница.
Сред причините й можем да споменем следните:
а) прекалено ранното отбиване. Но и тук всичко зависи от афективния климат, осигурен от майката, както и от личността на детето;
б) възпитание, при което майката не обръща достатъчно внимание на детето. Тогава то се чувства „несъществуващо" и недостойно за интерес. Изоставено. И нищо чудно, след като случаят е точно такъв!
в) детето е отгледано само от майката (бащата е починал например) и има само една „опора", която му носи сигурност. Дори частичното изоставяне поражда глуха тревожност, избиваща понякога в неконтролируема паника.