Още сънища за изоставяне
•Жули сънува, че се разхожда в гората с приятели. В един момент те се отдалечават от нея, без да я предупредят. Обзема я страх. Вика, но никой не й отговаря. Става все no-тихо. Припада нощ.
В съня си Жули се усеща сама на света в дълбоката
тишина и непрогледната планетарна нощ.
•Мари сънува, че отива на гости у много скъпи свои приятели, където обаче среща безразличен и студен прием. Отчаяна, тя излиза от къщата. Озовава се в някаква огромна равнина. Вали сняг. Обръща се и забелязва, че светлините на къщата гаснат. Събужда се, обляна в сълзи.
Мари е млада жена, „изоставена" от майка си, доколкото последната просто не й обръщала внимание, не я молела за помощ, не се интересувала от успеха й в училище, не проверявана бележника й, никога не я мъмрела, нито наказвала, но и в нищо не я насърчавала... И доколкото баща й също не забелязвал присъствието й. Така че Мари живеела „приклещена" между майка и баща, които усещала като несъществуващи; на практика била сама на света. Когато я срещнах, отказваше всяка връзка от страх да не я напуснат някой ден. Всъщност сама изоставяше, за да не бъде изоставена.
В документацията ми фигурират много сънища за изоставяне под една или друга форма. Сънуващият или сънуващата отминават, без някой да спре погледа си върху тях. Или пък на някоя сбирка стоят сами в своя ъгъл. Звънят по телефона, но никой не вдига. Един проси на улицата (= проси обич). Друг влиза в къща, в която няма нито една жена (няма майка); само някакъв мъж заплашително стои на прага. Млада жена сънува, че ходи гола по улицата, но никой не я вижда.
Ще цитирам накрая откъс от едно прекрасно стихотворение на Аполинер, което добре илюстрира горното:
Взех стрък изтравниче в ръката, че есента умря - добре помни... Не ще се видим вече на земята. Ех, този дъх на времето, цветята... Ще те очаквам в други бъднини.
IV
това, което наричаме невроза
Всяка човешка личност притежава свои опори. Още в детството се изграждат „носещите греди", които здраво или недотам здраво се свързват една с друга и постепенно се наместват, за да осигурят равновесието на конструкцията.
Що е невроза?
Може да се каже, че човешкото същество е съставено от „невротични" носещи греди. Необходимо е обаче преди всичко да се разгледа терминът „невроза" в нормалното му значение. Това е твърде важно, като се има предвид „болезненото" съдържание, което обикновено се влага в него.
Имаме невроза в най-широкия смисъл винаги когато дадена човешка личност (би следвало да кажем дадена „система в движение") се приспособява към предложени (или наложени) отвън норми. А всяко дете още от раждането си е принудено да се нагажда към правила, ценности и пр., които никога не са негови собствени, тъй като не то е техният автор.
Ако доведем нещата докрай, става ясно, че безкрайният низ от усилия да се приспособим „към другите" поражда многобройни „неврози", локализирани във времето, продължителни или не, нормални или не.
Ще се спрем на това по-подробно в главата за видовете Свръхаз (нормални или анормални) и за Сянката.
Човешкото същество е вечен акробат. Във всеки миг, във всяка милиардна част от секундата целият организъм се стреми да запази равновесието си. И във всеки миг организмът достига до състояние на равновесие, в което би могъл да остане неопределено дълго време, ако не беше система в движение*.
Така че нашето несъзнавано, което прилича на гигантски компютър, натъпкан с информация, непрекъснато се опитва да запази равновесието на системата, като това много често става в ущърб на една или друга част от цялото.
Крайно важно е добре да разберем този факт. Да се върнем на компютъра. Да си представим огромен централен компютър на не по-малко огромен завод. Да допуснем, че в него работят сто хиляди души, от генералния директор до най-неквалифицирания работник, като всеки има своето място и функция.
Да предположим още, че на компютъра е подадена цялата информация за всичко в завода - от най-дребната машинна част до най-малката молекула на всеки човек, изпълнител или ръководител.
Компютърът е включен денонощно. Да вземем сега един измежду стоте хиляди служители, който работи в кабинета си на двайсет и петия етаж.-Той очевидно не знае нищо от онова, което става в „утробата" на компютъра. Последният функционира в интерес на цялото и не се интересува от служителя като отделен елемент; нито от генералния директор, нито от някоя машина или машинна част поотделно.