XIV
ОГЪРЛИЦАТА НА СЪНИЩАТА
Би могло да се помисли, че сънят ни спохожда случайно, че просто „си стои" самичък в някакъв отрязък от време. Би могло да се помисли и че той няма особена връзка с дневния живот. Накратко, да се забрави, че всичко е свързано.
Това е груба грешка. Нищо не е случайно, нищо не е независимо, нищо не е отделно от общия контекст. Никога не можем, в никакъв случай, да смятаме за някое явление, че съществува "само по себе си", без връзка с останалите.
Тъй както всяка частица от секундата в живота ни е тясно свързана с всяка друга частица от секундата и ни подтиква към пълноценното човешко състояние, кодирано в нас от самото начало, така и всеки сън е част от дългия низ от сънища, които ни се явяват от раждането до смъртта и които са прикачени един към друг като зърната на огърлицата и като събитията от съществуването ни.
През видимите зигзази винаги прозира линейност, абсолютна свързаност, във всеки миг.
Индивидуализацията
Юнг е установил един факт, който впоследствие е започнал да ни изглежда очевиден да баналност. След като
знаем, че всеки микромиг в интегралата26 на миговете от съществуването ни е част от една-единствена „тъкан", която се разгръща в отреденото ни време, става очевидно, че и сънищата са брънки от една и съща психологическа верига.
Юнг установява, че съвкупността от сънищата на даден индивид като че ли се подчинява на едно общо предразположение. Той нарича това явление индивидуализация.
Лесно е впрочем да се забележи, че много елементи от сънищата отново се появяват (под формата на същия или на различен символ) понякога след доста години. Получава се нещо като синусоид; горната част на кривата се устремява към забравата, после се възпроизвежда на друго ниво. Но нашите лутания и колебания са само привидни. Понеже сме твърде вътре в нещата, ние не си даваме достатъчно сметка за абсолютната и необратима приемственост на обстоятелствата в живота ни. Така дървото крие от нас гората, капката не ни позволява да видим реката.
Всеки от нас отива „някъде". Целта е записана у нас още от раждането ни и вероятно от началото на света. Съществува ръководна тенденция, „линия на поведение", програмирана в несъзнаваните ни компютри; тази тенденция се проявява посредством процес на непрекъснато и постепенно съзряване, което следва определен план. Но това съзряване, което наричаме „лично", очевидно е част от безкрайно по-широк контекст. Времето на ант-ропоцентризма и на антропоморфизма е отминало, физиката и астрофизиката поставят човека на мястото му; той вече е загубил своята „първенстваща" роля. Затова пък е придобил смисъл - пълноценно се е вписал във вселената. И може би всеки атом на тази вселена е част от някакво висше Съзнание-Енергия.
Още за нощния дневник
Без него не може да се мине, ако искаме да наблюдаваме собственото си психологическо „израстване". Мнозина от нас си водят дневник за онова, което вършат, докато са будни. Защо не и дневник за „извършеното" насън?
Тревожността на много хора се дължи на противоречието между блокирания им Аз, над който властват различни видове Свръхаз, и усещането им, че някъде у тях съществува недостъпен център. Именно огърлицата от сънища сочи местонахождението на този център, както и препятствията по пътя към него. Да припомняме ли многобройните отрицателни и тревожни съновидения, които се повтарят на определени интервали и сякаш настояват и настояват на някоя трудност, истински „закачена" за личността?
Индивидуализацията не може да се извърши, ако не сме наясно с всичко това. Необходимо е да знаем, че несъзнаваното е нещо като гигантски агрегат, чиято функция е всеки миг да поддържа равновесието ни и да осигури цялостното осъществяване на личността ни. Жалко е, че много от нас възпрепятстват действието му заради често пъти нелепи морални критерии.
Ето още един „голям сън". Той е част от процеса на индивидуализация. Затова смисълът му важи само за даденото лице. Но ми се струва, че все пак би могъл да има стойност и за онези, които се интересуват от дълбинния си живот и желаят да достигнат до истинската си същност въпреки премеждията, лабиринтите и лутанията, нерядко no-скоро привидни, отколкото реални.
Сън на мъж (47 г.)
- Намирах се в някаква къща. В съня си я наричах „Голямата къща". Мебелите бяха от бяло лакирано дърво. Приятна топлина изпълваше стаите. Стените бяха бели и много гладки. Като огледала, които отразяваха -и дублираха
- сцената. Седяхме в кухнята - жена ми, дъщеря ми и аз. Всъщност знаете, че нямам дъщеря, а син. Жена ми присъстваше в съня, но не бяхме женени; просто живеех с нея, беше ми спътница. Кухненската маса представляваше обикновен кръгъл плот на три крака. Тримата се хранехме мълчаливо в някакви червеникави глинени купи. От фурната излизаше лек дим с апетитна миризма. В самия сън си казвах, че тази сцена е достойна за четката на Вермеер. Сега като си спомням съня, си мисля, че би могъл да се очертае триъгълник, чиито върхове да са трите купи. Хранехме се с пръсти, без да бързаме. Чудесното в съня ми беше и това, че в голямата къща имаше и други хора, но те не влизаха в кухнята...