Защо Хамлет не прави нищо? Не и защото няма възможност: Шекспир му създава най-благоприятните условия да убие Клавдий. Дори самият Хамлет признава: „Сега бих свършил лесно“6, но въпреки това се отказва. Какво го спира? И защо това необяснимо колебание, тази привидна слабост, граничеща с малодушие, приковава от векове публиката по целия свят? Най-великите литературни умове на новото време, Гьоте и Колридж, са се опитали, но не са успели да строшат този костелив орех, а стотици по-скромни личности са си изпочупили зъбите в него.
Не ми хареса едиповата версия на Фройд. Направо бях отвратен от нея. Не исках да повярвам в нея, както не исках да повярвам и в едиповия комплекс. Имах нужда да опровергая шокиращите теории на Фройд, да намеря пробойна в тях, но не можех. Ден след ден седях с часове в двора на „Харвард“, облегнал гръб на някое дърво, и разсъждавах върху Фройд и Шекспир. Диагнозата, която Фройд поставя на „Хамлет“, започваше да ми се струва все по-привлекателна не само защото даваше първото пълно обяснение на загадката, а и защото обясняваше поради какви причини никой не е бил способен да я разреши по-рано и изясняваше в какво се състои магнетизмът на трагедията. Един учен прилагаше откритията си върху Шекспир. Ето как медицината можеше да влезе в допир с душата. Когато прочетох тези две страници в „Тълкуване на сънищата“ от д-р Фройд, бъдещето ми бе предопределено. След като не можех да опровергая неговата психология, щях да й отдам живота си.
Имаше нещо в стаята на г-ца Ривърфорд, което никак не се бе харесало на патоанатома Чарлз Хугел. Всъщност — две неща. Първо, странният шум, идващ от стените — сякаш зазидана в тях душа виеше за спасение. Второто беше напълно различно. Нещо липсваше от стаята, сигурен бе в това. Като се върна в кабинета си в центъра, Хугел се обади за куриер и го прати веднага да намери детектив Литълмор.
Хугел не харесваше и разположението на собствения си кабинет. Не го поканиха да се премести в прекрасната нова сграда на полицейската централа, нито в новия Първи участък, който се строеше на „Олд слип“. И двете щяха да бъдат оборудвани с телефони. Съдиите бяха получили своя Партенон неотдавна. А той, който не само беше главният криминален лекар на Ню Йорк, но и съдия-следовател, и то далеч по-нуждаещ се от съвременни технически средства, бе зарязан в рушащата се сграда на „Ван ден Хювел“ с евтините й гипсови замазки, мухъла и — което беше най-лошото — мокрите петна по таваните. Мразеше тези петна и техните кафеникаво-жълтенакиви нащърбени краища. А днес ги мразеше още повече; струваше му се, че са станали по-големи, и се чудеше дали таванът няма да се продъни и да се стовари върху му. Разбира се, един патоанатом трябва да работи в близост до морга, това му беше ясно. Но отказваше да разбере защо в новата полицейска централа не може да се построи съвременна морга.
Детектив Литълмор влезе, олюлявайки се, в кабинета на патоанатома. Беше на двайсет и пет години, нито висок, нито нисък. Късо подстриганата му коса не беше нито тъмна, нито светла; по-скоро рижава. Имаше типично американско лице, открито и ведро, което, ако се изключат няколкото лунички, не бе особено запомнящо се. Ако се размине човек с него на улицата, едва ли ще си го спомни по-късно. Може обаче в ума му да остане добронамерената усмивка или червената папийонка, с която обичаше да се кипри под сламената шапка.
Патоанатомът нареди на Литълмор да му докладва за всичко, което е разбрал по случая „Ривърфорд“, като се постара максимално да звучи заповеднически и деспотично. Патоанатомът се поставяше начело на разследване само в изключителни случаи. Искаше Литълмор да разбере, че ако не успее да постигне нещо, ще има сериозни последствия.
Тържественият тон на Хугел очевидно не успя да впечатли детектива. Въпреки че никога не бе работил с него, Литълмор без съмнение знаеше като всички в полицията, че Хугел не се нрави на новия комисар, че прякорът му бе Вампира заради прецизността, с която извършваше аутопсиите, и че няма никаква действителна власт в управлението. Но тъй като беше истински добряк, не прояви никакво неуважение.
— Какво знам за случая „Ривърфорд“? — отвърна. — Ами нищо, г-н Хугел, освен че убиецът е над петдесетгодишна възраст, около 175 сантиметра висок, неженен, свикнал с гледката на кръв, живее под „Канал стрийт“ и през последните два дни е посетил пристанището.
6
Цитатите от „Хамлет“ са в превод на Гео Милев. За по-голяма яснота на разсъжденията на героя е направено изключение само за фразата „Да бъдеш или да не бъдеш“. — Б.ред.