— О не — каза патоанатомът. — Аз съм виновен.
— Не сте, г-н Хугел — каза трупът и отвори очи.
Момчето изпищя.
— По дяволите! — възкликна Хугел.
Детективът седна на масата и отръска реверите си. По лицето на патоанатома се изписа смесица от горе-долу равни части изчезваща печал и натрупващ се гняв.
— Извинявайте, г-н Хугел — каза Литълмор умолително. — Всичко започва да се подрежда. Имам нещо голямо, наистина голямо.
Патоанатомът си тръгна. Литълмор скочи от масата. В мига, в който стъпи на пода, извика от болка. Десният му крак беше много по-зле, отколкото си мислеше. Последва Хугел по петите и му разказа хипотезата си за смъртта на Сиймъс Мали.
— Абсурд — беше отговорът на Хугел. Продължи нагоре по стълбите, като отказваше дори да се обърне към Литълмор, който куцукаше след него. — Защо му е на Бануел да завлича трупа на Мали в асансьора, след като го е убил? Да му прави компания по пътя нагоре?
— Може би Мали е умрял, докато са се качвали.
— О, разбирам — каза патоанатомът. — Бануел го убива в асансьора, след това го оставя там, за да увеличи шансовете си да бъде арестуван за две убийства. Бануел не е глупак, детектив. Той е много пресметлив. Ако е извършил това, което твърдиш, щеше веднага да се върне обратно с асансьора и да изхвърли тялото на Мали, както е изхвърлил това на Елизабет Ривърфорд.
— Но калта, г-н Хугел, забравих да ви кажа за следите от кал…
— Не искам да знам — отвърна патоанатомът. — Бяха стигнали до кабинета му. — Не искам повече да слушам за това. Върви при кмета, какво правиш тук? Без съмнение в негово лице ще намериш добър слушател. Казах ти, случаят е приключен.
Литълмор примигна и поклати глава. Забеляза купчините документи и кутиите, пръснати по пода на кабинета.
— Да не се местите, г-н Хугел?
— Всъщност да — отвърна патоанатомът. — Напускам работа.
— Напускате?
— Не мога да работя при тези условия. Заключенията ми нямат никаква тежест.
— Но къде ще отидете, г-н Хугел?
— Да не мислиш, че само в този град имат нужда от патоанатом? — и той огледа кашоните с документи по пода на стаята. — Разбрах, че има свободно място в Кливланд, Охайо. Там мнението ми ще се цени. Ще ми плащат по-малко, разбира се, но това не е основният проблем. Имам значителна сума, заделена настрани. Никой няма да може да се оплаче от архива ми, детектив. Наследникът ми ще завари идеално организирана система, създадена от мене. Знаеш ли в какво състояние беше моргата, преди да дойда?
— Но, господин Хугел… — започна детективът.
В този миг в коридора се появиха Луи Ривиер и Стратъм Янгър.
— Мосю Литълмор! — извика Ривиер. — Жив е!
— За нещастие — съгласи се патоанатомът. — Господа, извинете ме, но имам работа.
Клара Бануел се разхлаждаше във ваната, когато чу външната врата да се затваря с трясък. Банята беше в турски стил, с арабски плочки от Андалусия, доставени по изрична поръчка на Клара. Когато гласът на съпруга й извика името й от антрето, тя се уви набързо в две бели хавлиени кърпи, една през раменете и една на главата.
От нея все още се стичаше вода, когато намери съпруга си в просторната им всекидневна с чаша в ръка, взрян в река Хъдзън. Наливаше си бърбън върху кубчета лед.
— Ела тук — каза Бануел от другата страна на стаята, но без да се обръща. — Видя ли я?
— Да. — Клара остана на мястото си.
— И?
— Полицията смята, че сама се е наранила. Мислят, че или е луда, или се опитва да ти отмъсти.
— Ти какво им каза? — попита той.
— Че снощи си си бил вкъщи.
Бануел изсумтя.
— А тя какво казва?
— Нора е много уязвима, Джордж. Според мене…
Прекъсна я трясък от стоварващата се бутилка уиски върху, покритата със стъкло маса. Масата не се счупи, но от гърлото на бутилката плисна алкохол. Джордж Бануел се обърна с лице към съпругата си.
— Ела тук — нареди отново.
— Не искам.
— Ела тук.
Тя се подчини. Когато се приближи до него, той погледна надолу.
— Не — каза тя.
— Да.
Разкопча колана на съпруга си. Докато го изваждаше от гайките на панталона, той си наля още едно питие. Тя му подаде черната кожена лента и вдигна ръцете си със събрани длани. Бануел уви колана около китките й, промуши го през токата и стегна здраво. Тя примигна.
Дръпна я към себе си и я целуна. Тя го остави да я целува само по ъгълчетата на устата, като извърташе към него първо едната си буза, после другата. Той зарови лице в голата й шия и тя пое дълбоко дъх.
— Не — каза.
Той я накара насила да коленичи. Въпреки че бяха вързани с колана, тя можеше да движи ръцете си достатъчно, за да му разкопчае панталоните. Той смъкна рязко бялата хавлиена кърпа от тялото й.