След малко Джолдж Бануел седна на дивана напълно облечен и продължи да си пийва бърбън, а Клара, съвсем гола, коленичи на пода с гръб към съпруга си.
— Разкажи ми какво ти каза тя — нареди й и той и разхлаби вратовръзката си.
— Джордж — Клара вдигна поглед към него. — Хайде да приключим с това. Тя е още малко момиче. Как би могла да ти навреди?
Веднага усети, че думите й по-скоро са разпалили, а не потушили тлеещия гняв на съпруга й. Той се изправи на крака и се закопча.
— Малко момиче — повтори.
Французинът май имаше слабост към Литълмор — разцелува го и по двете бузи.
— Трябва по-често да се правя на умрял — каза детективът. — Никога не си се държал по-мило с мен, Луи.
Ривиер му връчи голяма папка.
— Станаха идеални — каза. — Дори аз се изненадах.
Не очаквах при увеличението да излязат такива подробности. Много необичайно. — След това заявление французинът излезе, като извика едно „оревоар“.
Останах сам с детектива.
— Вие сте се правили на умрял? — попитах.
— Беше шега. Когато се свестих, бях в линейката и реших, че сигурно ще е забавно.
Замислих се.
— И беше ли?
Литълмор се огледа.
— Много забавно — каза. — А вие какво правите тук?
Казах на детектива, че съм открил нещо, което може да се окаже важно за случая с г-ца Актън. Обаче изведнъж се усетих, че не знам как да му представя нещата. Нора бе преживяла вид билокация — състояние, при което на човек му се струва, че е на две места едновременно. От следването си в „Харвард“ смътно си спомнях за това явление във връзка с изучаването на някои експерименти в анестезиологията, която така промени медицинската наука. Моето проучване в библиотеката потвърди предположението. Вече бях убеден, че на Нора е даван хлороформ. До няколко часа от него не остава миризма, нито някакви други следи.
Проблемът ми беше, че Нора бе признала пред мене нещо, което не бе казала на детектив Литълмор, а именно за странния начин, по който е наблюдавала събитията. Страхувала се е, че няма да й повярва. Реших да бъда откровен.
— Има нещо за снощното нападение, което г-ца Актън не ви е казала. Тя е била едновременно и участник в събитията, и техен наблюдател, сякаш е била излязла извън тялото си. — Като чух собствените си объркани думи, осъзнах, че съм избрал възможно най-замъгления и най-неубедителния начин да представя нещата. Изражението на детектива потвърди това. Добавих: — Сякаш се е била издигнала над леглото си.
— Сякаш се е била издигнала над леглото? — повтори Литълмор.
— Точно така.
— Хлороформ! — каза той.
Бях поразен.
— Откъде, по дяволите, знаете това?
— Уелс. Той ми е любимец. Има една история, в която същото се случва на човек, когото оперират под упойка с хлороформ.
— Току-що изгубих цял следобед в библиотеката.
— Не, не сте — каза детективът. — Можете да го потвърдите, имам предвид научно, нали? Значи „летене“ след хлороформ?
— Да. Защо?
— Вижте, задръжте замалко, става ли? Трябва да проверя нещо, докато сме тук. Можете ли да дойдете с мене? — Литълмор побягна по коридора и после надолу по стълбите, като силно накуцваше. Обясни ми през рамо: — Хугел има хубави микроскопи долу.
Влязохме в малката криминална лаборатория в мазето, в която имаше четири маси с мраморни плотове и медицински инструменти с отлично качество. Детективът извади от джобовете си три малки плика, в които имаше засъхнала кал или глина. Едната от пробите, обясни ми той, е от апартамента на Елизабет Ривърфорд, другата е от мазето в Балморал, а третата е от Манхатънския мост — от кея, където се отбива Джордж Бануел. Постави трите вида пръст на отделни стъкълца, които след това сложи под два различни микроскопа. Местеше се от единия на другия много бързо.
— Съвпадат — каза. — И трите. Знаех си.
След това отвори папката на Ривиер. На снимката видях шия на момиче, на която имаше тъмно зърнисто петно. Ако разбирах правилно детектива, което може и да не беше така, това бе обърнато изображение на отпечатък, открит на врата на убитата г-ца Ривърфорд. Литълмор разгледа фотографията внимателно, като я сравняваше с игла за вратовръзка, която извади пак от джоба си. Показа я и на мене — на нея имаше монограм GB — и ме прикани да я сравня с отпечатъка на снимката.
Така и направих. С иглата в ръка вече виждах със сигурност подобни очертания и букви в тъмното петно на шията на момичето.
— Приличат си — казах.
— Да — каза Литълмор — почти еднакви. Единственият проблем е, че според Ривиер не трябва да са еднакви. Трябва да са огледални. Не разбирам. Знаете ли къде намерихме иглата? В задния двор на Актън. За мене тя доказва, че Бануел е бил у семейство Актън и се е катерил по дървото — най-вероятно за да се добере до прозореца на госпожицата. — Седна на един стол, десният крак го болеше и не можеше да стои дълго прав. — Вие също все още мислите, че е Бануел нали, докторе?