Ченето на Хугел увисна.
— Откъде знаеш това?
— Шегувам се, г-н Хугел. Не знам нищичко за убиеца. Дори нямам представа защо си направиха труда да ме пращат там. Вие не сте взимали никакви отпечатъци, нали?
— Пръстови отпечатъци ли? — попита патоанатомът. — В никакъв случай. Съдилищата никога няма да признаят пръстовите отпечатъци за доказателства.
— Е, когато аз отидох, вече беше прекалено късно. Цялото местопрестъпление беше почистено. И вещите на момичето ги нямаше.
Хугел кипна. За него това беше компрометиране на веществени доказателства.
— Но сигурно си разбрал нещо за г-ца Ривърфорд.
— Ами била е доста затворена. Не е биела на очи.
— Това ли е всичко?
— Отскоро живеела там — каза Литълмор. — Само от месец-два.
— Сградата е открита през юни, Литълмор. Всички живеят там от месец-два.
— О…
— Видели ли са я с някого вчера? — попита патоанатомът.
— Прибрала се към осем. Сама. По-късно не са й идвали гости. Влязла си в апартамента и повече не излязла, поне никой не я е виждал.
— Имала ли е редовни посетители?
— Не. Никой не си спомня да са й идвали гости.
— Защо е живеела сама в Ню Йорк — на нейната възраст и то в такъв голям апартамент?
— И аз това исках да знам — каза Литълмор. — Но в „Балморал“ никой не пожела и дума да обели. Но за пристанището не се шегувах, г-н Хугел. Намерих кал на пода на спалнята на г-ца Ривърфорд. И то доста прясна. Според мене е от пристанището.
— Кал? Какъв цвят? — попита Хугел.
— Червена. Засъхнала.
— Това не е било кал, Литълмор — каза патоанатомът и извъртя очи. — Това е моят тебешир.
Детективът се намръщи.
— А аз се чудех защо има цял кръг.
— За да не се доближава никой до трупа, глупако!
— Шегувам се, г-н Хугел. Не беше вашият тебешир. Него го видях. Калта беше до камината. Две малки следи. Наложи се да ползвам лупата си, но ги разгледах добре. Взех малко от калта вкъщи, за да я сравня с моите проби; имам цяла колекция. Прилича на червената кал, каквато има около кея на пристанището.
Хугел се замисли. Чудеше се дали да се впечатли.
— Уникална ли е калта на пристанището? Би ли могла да е от някъде другаде — например от Сентрал парк?
— Не е от парка — отвърна детективът. — Тази е червена, г-н Хугел. В парка няма реки.
— Ами поречието на Хъдзън?
— Възможно е.
— Или Форт Тайрън в жилищната част на града, където имаше толкова изкопни работи напоследък?
— Мислите, че там има такава кал?
— Поздравления, Литълмор, за забележителната детективска работа.
— Благодаря, г-н Хугел.
— А случайно да се интересуваш от описанието на убиеца?
— Разбира се.
— Той е на средна възраст, заможен, десничар. Косата му е прошарена или сега започва да се прошарва, като преди е била тъмнокафява. Височина — 185 сантиметра. И според мене е познавал жертвата — и то доста добре.
Литълмор изглеждаше озадачен.
— Как…
— По момичето намерих три косъма. — Патоанатомът посочи към малко прозорче с две стъкла на бюрото си до микроскопа. Между стъклата се намираха затиснати три косъма. — Тъмни са, но посивяващи, което показва, че мъжът е на средна възраст. По шията на момичето има нишки от бяла коприна, най-вероятно от мъжка вратовръзка, с която той очевидно я е душил. Коприната е от най-високо качество. Така разбираме, че нашият човек има пари. Няма съмнение, че е десничар, всички пробождания са нанесени отдясно наляво.
— Десничар?
— Дясната му ръка е силната, не лявата, детектив.
— Но откъде разбрахте, че са се познавали?
— Не съм сигурен, само подозирам. Отговори ми на този въпрос: в какво положение е била г-ца Ривърфорд, докато е бита с камшик?
— Не съм я виждал — оплака се детективът. — Дори не знам причината за смъртта й.
— Удушаване, потвърдено от фрактурата на подезичната кост, както видях, след като разрязах трупа. Хубаво счупване, ако мога така да се изразя, като перфектно разделен ядец. И наистина красив женски торс: ребрата — идеално оформени, гледката на увредената при задушаването, но здрава тъкан на сърцето и белите дробове — впечатляваща. Беше истинско удоволствие да ги държа в ръцете си. Но по същество: г-ца Ривърфорд е била права, докато е удряна с камшика. Това разбираме от простия факт, че кръвта се е стичала право надолу от раните. Ръцете й без съмнение са били вързани над главата с дебело въже, което съм почти сигурен, че е било закачено за куката на тавана. Видях влакна по тази кука. А ти? Не? Ами върни се и ги потърси. Въпрос: защо ще му е на човек, който разполага с хубаво здраво въже, да души жертвата си с фина коприна? Изводът, г-н Литълмор, е: не е искал да увива шията на момичето с нещо толкова грубо. И защо? Хипотеза, г-н Литълмор: защото е изпитвал чувства към нея. А що се отнася до височината на мъжа, отново можем да сме сигурни. Ръстът на г-ца Ривърфорд е 165 сантиметра. Ако съдим по раните й, тя е бита от човек 18 до 20 сантиметра по-висок от нея. Това значи, че убиецът е между 183 и 185 сантиметра.