Литълмор порови в джоба си и му подаде каквото искаше с готовност. Янгър хвърли неодобрителен поглед върху петсантиметровото острие.
— Това няма да свърши работа.
— За какво ви е? — извика детективът.
Вече едвам се чуваха сред бумтящия потоп.
— Мислех си да го отрежа — извика Янгър.
— Какво да отрежете? — водата вече бързо се вдигаше над коленете му.
— Крака — каза докторът. Като продължаваше да се взира в ножа на Литълмор, той добави. — Предполагам, че мога да се самоубия. По-добре, отколкото да се удавя.
— Дайте ми го — каза детективът и сграбчи джобното ножче от ръката на Янгър. Покачващата се вода вече беше само на сантиметри от прозореца. — Използвайте маркуча за дишане.
— О, да. Добро хрумване — каза Янгър и постави тръбичката в устата си. Но веднага я извади. — Не се ли сетихте, че са спрели въздуха??
Литълмор сграбчи друг маркуч и провери сам. Но и неговият опит даде същия резултат.
— Е, детектив — каза Янгър и се поизправи, — мисля, че е време вие да…
— Млъквайте — отвърна Литълмор. — Дори не го произнасяйте. Никъде не мърдам.
— Не ставайте глупав. Взимайте куфара и се качвайте на асансьора.
— Никъде няма да ходя — повтори Литълмор.
Янгър се пресегна и го сграбчи са ризата, след което го придърпа към себе си и прошепна свирепо в ухото му.
— Нора. Изоставих я. Не й повярвах и я изоставих. Ще я затворят в лудница. Чувате ли ме? Ще я приберат или Бануел ще я убие.
— Докторе…
— Не ми викайте „докторе“. Трябва да я спасите. Чуйте ме. Може да умра. Не сте ме карали насила да слизам долу. Аз исках да намеря доказателство. Сега вие сте единственият, който й вярва. Трябва да излезете. Трябва! Спасете я. И й кажете… няма значение. Просто излезте!
Янгър избута толкова силно Литълмор, че детективът залитна и падна във водата. Изправи се. Надигащата се вода бе преминала долния ръб на прозореца. Литълмор изгледа продължително доктора, след това се обърна и тръгна, като се пазеше от водните потоци и газеше във водата, която вече почти му стигаше до кръста. И изчезна.
— Забравихте куфара! — извика Янгър, но детективът не го чу.
Водното ниво вече се бе вдигнало до средата на прозореца. С огромно усилие Янгър успяваше да държи главата си отгоре. Изведнъж Литълмор се появи отново. В ръцете си държеше дълга метър и половина оловна тръба и камък.
— Литълмор! — извика Янгър. — Връщайте се!
— Да сте чували за Архимед? — каза детективът. — Трябва ни лост.
Изгази до Янгър и сложи камъка в прозореца, който вече беше пълен догоре. Потопи глава в бликащата вода и пъхна единия край на тръбата под външния капак до притиснатия глезен на Янгър, а останалата част подпря върху камъка като лост. Натисна с две ръце свободния край на тръбата върху камъка. За нещастие единственият резултат от това му действие беше, че камъкът изскочи изпод тръбата.
— По дяволите! — изрева Литълмор и изскочи от водата.
Очите на Янгър все още бяха над повърхността, но устата — не. Нито носът му. Вдигна вежди към Литълмор.
— О, боже — каза детективът.
Пое дъх и се гмурна отново. Закрепи отново камъка и тръбата по същия начин и натисна свободния край. Този път камъкът си остана на мястото, но външната плоча не се помръдна. Литълмор изскочи от водата възможно най-високо и се стовари с цялата си тежест върху лоста. Оловната тръба беше силно корозирала и тежестта на Литърмор я счупи на две. Но точно преди тя да се разполови, външният капак се отмести нагоре с няколко сантиметра, които бяха достатъчни, за да освободи Янгър крака си.
Двамата мъже изплуваха на повърхността едновременно, но Литълмор се бореше за въздух и буйно махаше с двете си ръце, докато Янгър едвам помръдваше. Напълни белите си дробове и каза:
— Стана малко мелодраматично, не мислите ли?
— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Литълмор и се изправи.
— Как е кракът ви? — попита докторът.
— Добре. А вашият глезен?
— Добре — каза Янгър. — Какво ще кажете да се разкараме от тази адска дупка?
Помъкнали след себе си куфара, те се запромъкваха покрай водните стълбове към централната камера. Стръмната рампа към асансьора вече беше потопена. Вода се лееше и от покрива на асансьора, разливаше се по рампата и образуваше водна стена около кабината. Но самата кабина изглеждаше суха.
Двамата поставиха куфара помежду си, единият го буташе, а другият го дърпаше нагоре по рампата. Качиха го в асансьора и се претърколиха вътре. Изведнъж всичко замря. Наводнението в кесона звучеше приглушено някъде отвън. Сините газени пламъчета в кабината още горяха. Литълмор каза: