Тя ме погледна и се извърна.
— Разказах всичко на детектив Литълмор — съобщих й аз.
— Дали г-н Бануел ще ме нападне пак?
— Не знам.
— Е, сега поне родителите ми няма да ме затворят.
— Биха могли — отвърнах. — Вие сте им дъщеря.
— Какво?
— Докато сте малолетна, те взимат решенията — обясних. — Родителите ви могат да не ми повярват. Няма как да го докажем. Хлороформът не оставя следи.
— На колко години трябва да стана, за да избегна опеката им? — попита тя с внезапен прилив на ентусиазъм.
— На осемнайсет.
— Тази неделя ставам на осемнайсет.
— Наистина ли?
Смятах да й кажа, че при това положение няма защо да се бои от принудително въдворяване, но ме обзе мрачно предчувствие.
— Какво има? — попита тя.
— Трябва да ги задържите до неделя. Ако успеят да ви пратят в болница днес или утре, няма да можете да излезете, докато родителите ви не дадат съгласието си.
— Дори след като навърша осемнайсет?
— Дори тогава.
— Ще избягам — каза тя. — Знам къде — на лятната ни вила. Сега е празна. Това е последното място, на което той ще ме търси. Можете ли да ме заведете там? Само на час път с ферибота е. Параходът по река Хъдзън спира в Таритаун33, ако ги помолиш. Моля ви, докторе. Нямам си никой друг.
Замислих се. Беше разумно да изведа Нора от града. Джордж Бануел бе проникнал напълно незабелязано в спалнята й, можеше пак да го направи. А Нора едва ли би се качила сама на ферибота, никак не бе безопасно за млади момичета да пътуват сами, особено ако изглеждат като г-ца Актън. Всичко друго можеше да почака до вечерта. Фройд беше прикован в леглото. Ако опитите на Брил да се свърже с приятеля си от „Ню Йорк таймс“ се окажеха напразни, следващата стъпка би трябвало да е аз да отида лично до Уорчестър и да говоря с Хол, но можех да го направя на следващия ден, в събота.
— Ще ви заведа — казах.
— С този костюм ли ще бъдете? — попита тя.
Половин час след доставката на сутрешната поща прислужницата на семейство Бануел каза на Клара, че във фоайето чака посетител, „един полицай, госпожо“. Клара последва момичето в мраморния коридор, където портиерът взимаше шапката на дребен човечец в кафяв костюм с блеснали, направо трескави очи, буен мустак и също толкова буйни вежди.
Клара се стресна, като го видя.
— Вие сте?… — попита тя притеснено.
— Патоанатомът Чарлз Хугел — отвърна той не по-малко сковано. — Оглавявам разследването на убийството на Елизабет Ривърфорд. Бих искал да поговоря с вас.
— Разбирам — отвърна Клара. Обърна се към портиера: — Това със сигурност трябва да се отнесе към г-н Бануел, Паркър, не към мен.
— Извинете, госпожо — отвърна Паркър, — но господинът попита за вас.
Клара се обърна отново към патоанатома.
— Мен ли търсите, г-н… г-н…
— Хугел — помогна и патоанатомът. — Ами… помислих си, че тъй като съпругът ви го няма, г-жо Бануел, вие бихте могли…
— Съпругът ми е тук — каза Клара. — Паркър, съобщи на г-н Бануел, че имаме посетител. А сега ме извинете, г-н Хугел. — След няколко минути Клара чу от дрешника си поток от клетви, произнесени с дълбокия глас на Джордж Бануел, последвани от трясване на външната врата. След това до нея долетяха приближаващите стъпки на съпруга й. За миг ръцете на Клара, които пудреха лицето й, започнаха да треперят, но тя ги овладя.
Час и петнайсет минути по-късно с Нора Актън се движехме на север по река Хъдзън покрай опушено оранжевите скали на Ню Джърси. Излязохме от хотел „Манхатън“ през врата в мазето, за всеки случай. Преди това се преоблякох. От страната на реката, на която се намираше Ню Йорк, край гробницата на Грант бе закотвена армада от тримачтови дървени кораби. Белите им платна потрепваха лениво под яркото слънце. Подготвяха ги за празненствата в чест на Хъдзън и Фултън34 тази есен. В ясното небе се виждаха само няколко малки облачета. Г-ца Актън седеше на пейка близо до носа и косата й се вееше на вятъра.
— Красиво е, нали? — каза тя.
— Ако харесвате кораби — отвърнах.
— А вие не ги ли харесвате?
— Аз съм против тях — отговорих. — На първо място ме притеснява вятърът. Ако на хората им бе приятно да им духа в лицата, щяха да застават пред вентилаторите. После — изгорелите газове. И ужасната сирена — дори когато видимостта е идеална и на километри няма нищо, надуват толкова силно проклетата сирена, че избиват със звука й цели пасажи риба.
— Тази сутрин баща ми ме отписа от „Барнард“. Обадил се в администрацията. Майка ми го накара.
34
Хъдзън и Фултън — от 25.09 до 11.09.1909 г. щат Ню Йорк празнува 300-годишнината от откриването на река Хъдзън от Хенри Хъдзън през 1609 година и вековния юбилей от първото успешно плаване с параход по реката, ръководено от Робърт Фултън през 1807 година. — Б.пр.