Надзирателят му отговори на този въпрос. Точно Бекър бил накарал Чонг да проговори. Но Чонг не признавал, че е бил съучастник в убийството. Настоявал, че влязъл у Леон чак след като момичето вече било мъртво.
— И Бекър не му повярва? — попита Литълмор.
Надзирателят си затананика тихичко и поклати глава.
— Не го остави на мира. Както ти казах, държа го цяла нощ. Трябваше да го видиш.
Спящият Чонг Синг се обърна и показа дясното си око, което бе насинено и подуто и приличаше на синя слива. Под носа и под ухото му се виждаше съсирена кръв. Носът му можеше и да е счупен, но Литълмор нямаше как да е сигурен.
— О, боже! — възкликна Литълмор. — Чонг огъна ли се?
— Не.
Литълмор накара надзирателя да отвори килията и да събуди заспалия затворник. Детективът дръпна един стол, запали си цигара и предложи и на китаеца. Чонг погледна тъжно новия си мъчител. Взе цигарата.
— Знам, че говорите английски, г-н Чонг — каза Литълмор. — Може и да успея да ви помогна. Само ми отговорете на няколко въпроса. Кога започнахте работа в „Балморал“, в края на юли ли?
Чонг кимна.
— А на Манхатънския мост? — попита детективът.
— Горе-долу по същото време — отвърна китаецът дрезгаво. — Може би няколко дни по-късно.
— Ако не сте били там, Чонг, как сте видели какво е станало?
— А?
— Ако сте влезли у Леон, след като е убил момичето, откъде знаете, че той го е сторил?
— Вече казах — отговори Чонг. — Чух боричкане и погледнах през ключалката.
Литълмор хвърли поглед към надзирателя, който потвърди, че Чонг е разказал същата история и по-рано. Детективът се извърна отново към Чонг Синг.
— Така ли?
— Да, така.
— Не, не е така. Аз бях там, г-н Чонг, не си ли спомняте? Аз влязох у Леон. Аз отворих куфара. И погледнах през ключалката. През нея не се вижда нищо.
Чонг мълчеше.
— Как ви одобриха на две работни места, Чонг? И как така и двете са за г-н Бануел?
Китаецът сви рамене.
— Опитвам се да ви помогна — каза Литълмор.
— Леон — промълви Чонг. — Той ме уреди.
— Откъде Леон познава Бануел?
— Не знам.
— Не знаете?
— Не знам — настоя Чонг Синг. — Не съм убил никого.
Литълмор стана и даде знак на надзирателя да отвори килията.
— Знам, че не сте — каза той.
Лятната вила на семейство Актън беше вила в нюпортския смисъл на думата, което значеше имение, отговарящо на — или направо надминаващо — стандартите на дребен европейски монарх. Смятах да се върна в града, след като изпратя Нора до вратата, но открих, че не мога да го направя. Не можех да я оставя сама дори там.
Прислугата я посрещна топло, разтвори вратите и прозорците и се засуети наоколо. Изглежда, не знаеха нищо за неприятностите й. Макар че почти не говореше, тя искаше да ме разведе навсякъде. Минахме през първия етаж на главната постройка. Във високия два етажа коридор се издигаше широко мраморно стълбище. Вдясно беше куполът с витражи, а вляво — осмоъгълна библиотека от едри дървени греди. Имаше много мраморни колони и позлатени гипсови отливки.
В дъното бе разположена малка веранда с облицован с плочи таван. Към реката в далечината се спускаше тревиста пътека, обградена от високи дъбове. Момичето тръгна към градината. Последвах я и след малко двамата се озовахме в конюшните, където миришеше на коне и свежо сено. Готвачът вече предвидливо бе изпратил кошница с храна на това място, в случай че г-ца Нора реши да поязди.
Оказа се, че язди толкова добре, колкото и аз. След приятното препускане се отпуснахме на постлано на сянка одеяло, откъдето се откриваше великолепна гледка към река Хъдзън. В кошницата намерихме дузина миди върху лед, студено пилешко, картофени крокети, кутия с малки солени бисквити и салата от череши и диня. Готвачът ни бе изпратил и термос студен чай, както и половин бутилка бордо, очевидно „за господина“. Не бях ял от предната вечер.
Когато приключихме, Нора ме попита:
— Честен ли сте?
— До безобразие — отвърнах. — Но само защото съм много лош актьор. Прислугата няма ли да се обади на родителите ви, че сте тук?
— Тук няма телефон. — Свали сламената си шапка и остави слънчевите лъчи да си играят с косата й. — Извинявам се за държанието си на ферибота, докторе. Не знам защо повдигнах темата за баща ви. Моля да ми простите. Чувствам се като в горяща къща, от която няма как да избягам. Клара бе единственият човек, към когото можех да се обърна, но сега и тя не може да ми помогне.