— Има изход — казах. — Ще останете тук до неделя. Тогава ще навършите осемнайсет години и ще избегнете опеката на родителите си. През това време, ако имаме късмет, детектив Литълмор ще успее да свърже доказателствата, които намерихме, с Бануел и да го арестува.
— Какви доказателства?
Разказах й за слизането ни в кесона. Обясних й, че детектив Литълмор вероятно вече е потвърдил, че съдържанието на куфара принадлежи на г-ца Ривърфорд, а това е всичко, което му трябва, за да арестува г-н Бануел. Дори може Бануел вече да е арестуван.
— Много се съмнявам в това — каза Нора и затвори очи. — Кажете ми нещо друго.
— Какво?
— Кажете ми нещо, което не е свързано с Джордж Бануел.
В дома на семейство Актън край Грамърси парк майката на Нора претърсваше стаята на дъщеря си. Нора бе изчезнала. Милдред Актън прати г-жа Бигс да види дали момичето не е в парка, но не беше там. Мисълта, че е измамена от дъщеря си, изпълваше г-жа Актън с възмущение. Очевидно Нора беше луда, зла и пак луда. Не можеше да има доверие на нито една нейна дума. Г-жа Актън бе видяла откритите в стаята й цигари и козметика. Какво ли друго криеше там?
Бръкна под възглавницата, но не намери нищо, което да си струваше да конфискува. Но с учудване откри там кухненски нож.
Това откритие произведе странен ефект върху Милдред Актън. За части от секундата през ума й преминаха множество кървави картини. Сред тях бяха и спомените от раждането на единственото й дете, които, както винаги, й напомниха, че от онзи ден нататък двамата със съпруга й спяха в различни легла. След миг кървавите образи и асоциации изчезнаха. Г-жа Актън почти ги бе забравила, но настроението, което предизвикаха, остана. Почувства се длъжна да предпази дъщеря си от нея самата и върна ножа в кухнята.
На г-жа Актън й се щеше съпругът й да направи нещо. Искаше й се да не е толкова безнадеждно отпуснат, да не седи вечно затворен в кабинета си или да играе поло в провинцията. Харкорт ужасно бе разглезил Нора. Ако не бе наследил малко състояние от баща си, щеше да свърши в приют за бедни. Милдред му го бе казвала неведнъж.
Г-жа Актън реши, че трябва веднага да се обади на д-р Сакс за още един електромасаж. Вярно, че си бе правила такъв предния ден, а той струваше много, но нямаше да издържи, ако не получи нов. Д-р Сакс си го биваше в това. Помисли си, че щеше да е по-добре, ако бе намерила лекар християнин, който да е точно толкова компетентен. Но нима всички не твърдяха, че най-добрите лекари са евреи?
Мозъкът ми, разбира се, се изпразни тотално, когато Нора ме накара да й кажа нещо разсейващо, но изведнъж се сетих.
— Снощи — казах — разгадах „Да бъдеш или да не бъдеш“.
— Не знаех, че има нужда от разгадаване — отвърна тя.
— О, от векове човечеството се опитва да разгадае този монолог. Но никой не е успял, защото всички си мислят, че „да не бъдеш“ значи да умреш.
— Нима?
— Ако го тълкуваш така, възниква проблем. Монологът приравнява „да не бъдеш“ с „действието“, с „опълчването“, с отмъщението и така нататък. Ако „да не бъдеш“ означава да умреш, тогава смъртта би трябвало да се олицетворява от действието, но пък то принадлежи на живота. Как става така, че действеността минава на страната на „да не бъдеш“? Ако успеем да отговорим на този въпрос, ще разберем защо за Хамлет „да бъдеш“ означава да не правиш нищо, а след това ще успеем да разрешим и голямата загадка: защо той бездейства, защо толкова дълго време е парализиран? Отегчавам ви, извинете.
— Никак даже. Но „да не бъдеш“ може да означава само смърт — каза Нора. — „Да не бъдеш“ означава… — тя сви рамене — да не бъдеш.
Бях се излегнал на една страна, но след тези й думи се изправих.
— Не, т.е. — да. Искам да кажа, че „да не бъдеш“ има и друго значение. Не само смъртта е обратното на това „да бъдеш“. Не и за Хамлет. За него „да не бъдеш“ значи „да се преструваш“.
— Да се преструваш на какво?
— Просто да се преструваш. — Изправих се, закрачих и с известен срам ще призная, че започнах да пукам с всичка сила кокалчетата на пръстите си. — Ключът към загадката през цялото време е бил там, още от самото начало на пиесата, когато Хамлет казва: „Изглежда? Не — то е! Изглежда няма.“ Замислете се. Има нещо гнило в Дания. Всички би трябвало да са в траур заради бащата на Хамлет. Особено пък майка му. И самият Хамлет трябва да стане крал. Вместо това цяла Дания празнува женитбата на майка му, която на всичкото отгоре се омъжва не за кого да е, а за омразния чичо, който му е отмъкнал трона.
И това, което най-много го измъчва, е чувството на тъга, усещането за „преструвка“ — хората, които едвам дочакват да седнат на масите и да празнуват сватбата, а след това да се хвърлят в леглото като диви животни, носят черно. Хамлет не иска да бъде част от такъв свят. Не иска да се преструва. Отказва да „изглежда“ по определен начин. Той Е.