Вилата бе тиха, въздухът в летния следобед — напълно неподвижен, а просторните стаи — сенчести и празни. Всички кепенци бяха спуснати, предположих, че за да пазят мебелите и тъканите от слънцето. Нора беше мрачна и мълчалива. Поведе ме към осмоъгълната библиотека с прекрасните дърворезби. Заключи вратите след нас и ми посочи едно кресло. От мене се очакваше да седна, което й направих. Нора коленичи на пода пред мене.
Проговори за първи път, откакто ме бе отблъснала.
— Помните ли когато ме видяхте за първи път? Когато не можех да говоря?
Не можех да разгадая изражението й. Изглеждаше едновременно разкаяна и невинна.
— Разбира се — казах.
— Не бях си загубила говора.
— Моля?
— Само се преструвах — допълни тя.
Опитах се да не показвам на външен вид как устата ми изведнъж пресъхна.
— Затова можехте да говорите на следващата сутрин — казах.
Тя кимна.
— Защо? — попитах.
— Както и амнезията ми.
— Какво за нея?
— И тя не беше истинска — каза тя.
— Нямали сте амнезия?
— Преструвах се.
Момичето вдигна поглед. Имах странното усещане, че я виждам за първи път. Опитах се да се ориентирам наново, като се опирах на това, което знаех, или си мислех, че знам, около новите факти. Мъчех се да пренаредя всички сцени от последната седмица, за да видя логиката им — но не успях.
— Защо?
Тя поклати глава и захапа долната си устна.
— Опитвахте се да съсипете Бануел ли? — попитах. — Затова казахте, че той го е извършил?
— Да.
— Но вие излъгахте.
— Да. Но останалото — почти всичко е вярно.
Изглежда, се опитваше да си върне симпатията ми, но не изпитвах никаква милост към нея. Сега разбрах защо каза, че трансферът не й влияе. Изобщо не бях успял да проведа психоанализа.
— Направихте ме на глупак — казах.
— Не исках. Не можех… толкова е…
— Всичко, което сте ми казали, е било лъжа.
— Не. Той наистина се опита да ме изнасили, като бях на четиринайсет. И отново — като бях на шестнайсет. И наистина видях баща си с Клара. Точно тук, в тази стая.
— Преди ми казахте, че сте видели баща си и Клара в лятната вила на семейство Бануел.
— Да.
— И защо ме излъгахте за това?
— Не съм.
Трескаво се опитвах да се ориентирам. Сега си спомних: лятната вила на родителите й е в Бъркшър, Масачузетс. Ние не бяхме там. Бяхме във вилата на Бануел. Прислужниците я познаваха не защото работеха за нейното семейство, а защото е идвала често. Изведнъж цялата реалност на ситуацията, в която се намирахме, стана изключително крехка и всеки миг заплашваше да се разбие на парченца. Изправих се. Тя ме хвана за ръцете и вдигна поглед към мене.
— Сама сте си причинили нараняванията по тялото — казах. — Сама сте се удряли с камшик. Нарязали сте се. Изгорили сте се.
Тя поклати глава.
В ума ми нахлуха множество спомени. Първо как помагам на Нора пред хотела да се качи във файтона. Ръцете ми бяха обгърнали изцяло талията й, бяха се докоснали до гърба й, а тя не бе трепнала. Когато пипнах шията й, за да събудя паметта й — което си беше чиста преструвка, — се случи нещо подобно. И тя пак дори не мигна.
— Нямате наранявания — казах. — Те са били за заблуда. Нарисували сте си ги и не сте позволили на никого да ги докосне. Никога не сте нападана.
— Не — каза тя.
— Какво не? Нападната ли бяхте, или не?
— Не — повтори тя.
Сграбчих я за китките. Тя затаи дъх.
— Задавам ви прост въпрос. Бита ли сте с камшик? Не ме интересува кой го е направил. А дали някой мъж — независимо дали Бануел или някой друг — ви е бил? Да или не. Кажете ми.
Тя поклати глава.
— Не — прошепна. — Да. Не. Да. Толкова силно, че мислех, че ще умра.
Ако това, че смени версията си четири пъти за пет секунди, не беше толкова зловещо, щеше да е смешно.
— Покажете ми гърба си — казах.
Тя поклати глава.
— Знаете, че е вярно. Д-р Хигинсън го потвърди.
— И него сте заблудили. — Дръпнах роклята й и я скъсах, оставих я да се свлече по раменете й. Тя затаи дъх, но не помръдна, нито се опита да ме спре. Раменете й останаха голи. Видях горната част на гърдите й, не бяха наранени. Обърнах я. Не виждах рани по гърба й, но кожата под лопатките й бе покрита от бял дантелен корсет.