— И вие какво казахте, господине?
— Казах им, че г-н Хафън няма нужда от нова работа, тъй като на последния си пост вече е завлякъл четвърт милион долара от градската хазна. Г-н Бануел беше много разочарован. Искаше да приема. Без съмнение той е спечелил доста от нашето приятелство, Литълмор, но си е изкарал всеки долар, който общината му е платила. Всъщност последното плащане му го преведох миналата седмица и то не беше и с цент повече от сумата, която предложи на търга. И не, не виждам как може да е убил г-ца Ривърфорд в „Саранак ин“. Тръгнахме от „Гранд вю“ между девет и половина и десет, отбихме се у Колгейт и се върнахме заедно в града. Бяхме с моята кола и пристигнахме в Манхатън около седем сутринта. Бануел не ми е изчезвал от погледа за повече от пет или десет минути през цялата нощ. Защо ще лъже за местонахождението на семейство Ривърфорд, за мене е пълна загадка. Може би е имал предвид, че живеят в някой от околните градове.
— В момента ги проверяваме, сър.
— Във всеки случай не той я е убил.
— И аз не мисля, че е той, ваша чест. Исках да го изключа. Но съм близо, сър. Много близо. Имам добри улики срещу убиеца.
— За бога, Литълмор. Защо не каза веднага? Кой е той?
— Ако нямате нищо против, ще знам дали съм прав тази вечер. Ако мога да изтърпя дотогава.
Кметът се съгласи също да изчака. Но преди да освободи Литълмор, му даде визитка с телефонен номер.
— Това е домашният ми телефон. Обади ми се веднага щом разбереш нещо, независимо колко е часът.
В осем и половина в петък вечерта на вратата на хотелската стая на Зигмунд Фройд се почука и той отвори. Беше по халат, но с официален панталон отдолу, бяла риза и папийонка. Пред него застана висок младеж, който изглеждаше физически и духовно изтощен.
— Янгър, ето те и тебе — каза Фройд. — Боже мили, изглеждаш ужасно.
Стратъм Янгър не отговори. Фройд веднага разбра, че нещо му се е случило. Но запасите му от съчувствие бяха силно намалели. Окаяното състояние на младия мъж му напомни за пълната бъркотия, която започна да се завихря около него самия още с пристигането му в Ню Йорк. Нима всеки американец го сполита някаква беда? Не може ли поне един да си държи ризата затъкната в панталоните?
— Дойдох да видя как се чувствате — каза Янгър.
— Като изключим това, че загубих доброто си храносмилане и най-важния си последовател, съм доста добре, благодаря — отвърна Фройд. — Отменянето на лекциите ми в твоя университет също е повод за задоволство. Общо взето, пътуването до вашата страна се оказа много успешно.
— Брил беше ли в „Таймс“? — попита Янгър. — Разбра ли дали ще публикуват статията?
— Ще я публикуват — каза Фройд. — И Юнг е дал интервю.
— Утре ще отида при Хол, д-р Фройд. Прочетох статията — само клюки, и то анонимни. Сигурен съм, че ще успея да убедя Хол да не отменя нищо. Юнг не е казал нищо срещу вас.
— Нищо срещу мене? — изсмя се Фройд саркастично, като си спомни последния разговор с Юнг, състоял се на същото място, където се намираше сега. — Той отрече едиповия комплекс. Отрече сексуалната етиология. Отрича дори това, че преживяванията в детството са източникът на неврозите. В резултат на това вашата медицинска общност е застанала зад него, а не зад мене. И твоят ректор очевидно се кани да направи същото.
Стояха на прага на хотелската стая. Фройд не покани Янгър вътре. И двамата мълчаха.
Янгър пръв наруши тишината.
— Бях на двайсет, когато за първи път прочетох трудовете ви и веднага разбрах, че светът вече никога няма да бъде същият. Вашите идеи са най-важните открития на този век. Америка е жадна за тях, сигурен съм.
Фройд отвори уста да отговори, но думите се спряха на устните му. Омекна.
— Ти си добро момче, Янгър — каза с въздишка. — Извинявай. А що се отнася до жаждата, не бих разчитал много на нея. Жадният ще пие каквото му дадат. И като стана въпрос за пийване, ще ходим пак на вечеря у Брил. Ференци вече тръгна. Ще се присъединиш ли към нас?
— Няма как — отвърна Янгър. — Едва си държа очите отворени.
— За бога, какво си правил? — попита Фройд.
— Трудно ми е да ви опиша последните двайсет и четири часа, сър. За последно бях с г-ца Актън.
— Разбирам. — Фройд забеляза, че Янгър се надява да поговорят по-подробно, но се чувстваше толкова изтощен колкото и младежа, и не му бе до това. — Е, ще ми разкажеш всичко утре.
— Утре, добре — каза Янгър и се накани да си ходи.
Усетил разочарованието му, Фройд добави:
— А, исках да ти кажа нещо. Трябва да помислим за Клара Бануел.
— Моля?
— Целият семеен живот обикновено се съсредоточава около най-травмирания член на семейството. Знаем, че Нора по същество е заместила родителите си със семейство Бануел. Тогава въпросът, който изниква, е: кой от това новосформирано семейство има най-големи психологически травми.