— Познавате ли барона? — попита елегантният, като се обърна към олисяващия. — Мисля, че сте роднини.
— Ротшилд? — отвърна вяло мълчаливецът. — Никога не сме се срещали. Връзките ни са през английския клон.
На слизане по стълбите към терминала настроението на Фройд се помрачи.
— Той изпитва ужас от вашите подземни влакове — прошепна в ухото ми Ференци. — Малка неанализирана невроза. Сподели ми го снощи.
Вероятно разположението на духа на Фройд не се подобри, когато влакът ни внезапно и шумно спря в тунела между станциите, а светлинките му примигнаха и угаснаха, потапяйки ни в непрогледна жежка тъмнина.
— Сгради, опиращи небето, влакове под земята — каза Фройд раздразнено. — Вергилий е имал предвид точно вас, американците: Ако не можеш да свалиш небесата на земята, създаваш ад.
— Това ли е твоят епиграф? — попита Ференци.
— Да, но не съм имал предвид да се превърне в моя епитафия — отвърна Фройд.
— Господа! — извика внезапно Брил. — Все още не сте чули анализа на Янгър за парализираната ръка.
— Интересен случай? — намеси се заинтригувано Ференци. — Трябва да го чуем на всяка цена.
— Не, не. Не съм го довършил — казах.
— Глупости — опроверга ме Брил. — Това е един от най-добрите анализи, които някога съм чувал. Потвърждава всяка постановка на психоанализата.
Нямах избор и разказах за малкия си успех, докато чакахме в задушния мрак влакът да се събуди за живот.
Завърших „Харвард“ през 1908 година с диплома не само по медицина, но и по психология. Професорите ми, впечатлени от моето трудолюбие, ме представиха на Г. Стенли Хол, първия дипломиран в „Харвард“ психолог, основател на Американската психологическа асоциация и понастоящем ректор на университета „Кларк“ в Уорчестър. Хол имаше амбицията да превърне новия прекрасно оборудван „Кларк“ във водеща за страната научна институция. Когато ми предложи работа като помощник-лектор по психология с възможност да започна и лекарска практика — и да се измъкна от Бостън, — веднага приех.
Месец по-късно вече работех с първия си пациент, когото подложих на анализ — момиче, което ще нарека Присила, на шестнайсет години, доведено в кабинета ми от разстроената майка. Хол ме бе препоръчал на семейството. Повече не бих могъл да кажа, без да разкрия самоличността на момичето.
Присила беше нисичка и пълничка, но с хубаво лице и благ характер. От година страдаше от остри пристъпи на задушаване, спорадично нетърпимо главоболие и пълна парализа на лявата ръка — всичко това я караше да се чувства объркана и засрамена. Хистерията очевидно се потвърждаваше от парализата, която обхващаше цялата й ръка, включително и китката. Както отбелязва Фройд, парализи от този вид не са резултат от затруднения с инервацията и затова не може да се твърди, че са причинени от физиологически проблеми. Истински неврологичен проблем може да извади от строя няколко пръста, но не и китката. Може да засегне ползването на палеца, без да влияе на останалите пръсти. Но когато парализата обхване определена част от тялото по всичките й отчетливо разграничени нервни пътища, не става въпрос за физиология, а за психология, защото този симптом кореспондира единствено на някаква идея, ментален образ, в случая с Присила — образа на лявата й ръка.
Естествено личният лекар на момичето не беше открил никаква органична причина за страданието й. Не бе успял да го направи и ортопедът, специално доведен от Ню Йорк. Той й бе предписал почивка и пълно въздържание от активни движения, което, от своя страна, почти със сигурност бе задълбочило страданието. Бяха се обърнали дори към остеопат, който, разбира се, също не бе направил нищо.
След като изключих вероятните неврологични и ортопедични причини — парализа, болест на Кайнбок7 — реших да опитам с психоанализа. Отначало не бързах да се гмурна в дълбокото, защото майката присъстваше на сеансите. Никакви намеци не успяха да накарат тази добра жена да остави лекар и пациент в усамотението, което изисква психоанализата. След третото посещение уведомих дамата, че няма да успея да помогна на Присила, нито ще я приемам за в бъдеще като пациентка, ако тя — майката — не спре да я придружава. Дори след като се справих с този въпрос, не можах веднага да предразположа Присила да говори. Следвайки препоръките на Фройд, я накарах да легне със затворени очи. Помолих я да се съсредоточи върху парализираната си ръка и да ми каже какво се сеща във връзка с това страдание, да изрече на глас всяка хрумнала й мисъл, без значение каква е, дори на пръв поглед да няма връзка, да е неприлична или оскърбителна. Присила твърдо продължаваше само да повтаря най-повърхностното описание на проблема си.
7
Болест на Кайнбок — на името на д-р Роберт Кайнбок от Виена. Става въпрос за счупване на кост в китката и последвала некроза (причинена от прекъсване на притока на кръв). — Б.пр.