Момичето на гардероба, което посрещна Юнг във фоайето, за миг изтръпна, когато видя револвера му, но той й го подаде с европейска галантност, като обясни, че видял полицай през няколко къщи и се притеснил, че може наоколо да се разхожда убиец.
— Всичко е наред — каза момичето и се усмихна мило. — За момент си помислих, че вие сте убиецът.
Докато двамата се смееха на шегата до все още открехнатата врата, от един файтон в сенките на църквата слезе друг мъж. Файтонът замина и остави мъжа почти на същото място, на което преди малко бе стоял Юнг. Той имаше бяла вратовръзка. Въпреки горещата лятна нощ носеше сако и ръкавици от бяла еленова кожа. Шапката му бе нахлупена ниско, за да скрие колкото може повече от лицето му. Мъжът не помръдваше. Стоеше в тъмнината и наблюдаваше, оттам, където полицаят пред дома на семейство Актън не можеше да го види.
Веднага щом чу вратата да се затваря, Смит Джелиф отиде до телефона. Помоли оператора да го свърже с психиатричната болницата в Матуан. Отне му петнайсет минути, но най-накрая се обади болничен пазач, с когото беше в отлични отношения. Джелиф започна да издава трескаво заповеди, но от другата страна бързо го прекъснаха.
— Закъснели сте — каза пазачът. — Няма го.
— Няма ли го?
— Тръгна оттук преди три часа.
Джелиф свали слушалката от ухото си. Набра с разтреперани пръсти номера на Чарлз Дейна в дома му на Пето авеню. Никой не вдигна. Наближаваше полунощ. След шест позвънявания Джелиф затвори.
— Мили боже — промълви той.
От другата страна на улицата срещу „Балморал“ Литълмор се сбогуваше с Грета под светлината на улична лампа. Нощта беше все така гореща и душна.
— Ако искате, мога да свидетелствам, че е идвал в неделя вечерта — предложи Грета.
Литълмор нямаше как да не се засмее. Поклати глава и махна на преминаващо такси.
— Няма да потърсите моята Фани, така ли? — попита тя унило.
— Напротив, ще я търся — каза Литълмор. — И ще я намеря.
Нареди на шофьора да кара към Четиридесета улица и му даде долар. Грета се взираше в него.
— Голяма работа сте, да знаете! — каза тя. — Случайно да искате да се ожените за мене? И двамата сме червенокоси.
Литълмор отново се засмя.
— Съжалявам, сладурче, вече съм окупиран.
Грета го целуна по бузата. Когато таксито замина, Литълмор се обърна и видя Бети Лонгобарди зад гърба си. По пътя към жилищния квартал детективът се отби у семейство Лонгобарди и остави съобщение за Бети да дойде пред „Балморал“ веднага щом може.
— Започвай да обясняваш — каза Бети. — И гледай да си убедителен.
Беше убедителен: в мига, в който Бети разбра, че Грета е загубила бебето си, спря да му се сърди. Литълмор я заведе до паркираната кола. Извади от багажника една пълна чанта.
— Искам да ти покажа някои неща — каза той. — Някои неща, които може да са принадлежали на г-ца Ривърфорд. Ти си единствената, която може да ги идентифицира.
Литълмор изпразни чантата в багажника на колата. Дрехите бяха прекалено мокри и повредени, за да бъдат разпознати. Бижутата и обувките изглеждаха познати на Бети, но каза, че не може да бъде сигурна. След това видя ръкав с пайети да виси от голяма омотана купчина плат. Издърпа роклята, на която принадлежеше ръкавът, и я разпери под светлината на лампата.
— Това е нейно! Виждала съм я с тази дреха.
— Ти си истинско бижу — каза Литълмор. Канеше се да я прегърне, но го зачовърка едно хрумване. — Тук има ли нещо, което жена може да облече и през деня?
— Не тези дрехи — каза Бети, като ровеше с вдигнати вежди бельото. — И тези също не. Не, Джими. Това е само вечерно облекло.
— Вечерно облекло — повтори бавно детективът.
— Какво има? — попита Бети.
Литълмор не каза нищо, а погледът му стана замислен.
— Какво, Джими?
— Но тогава г-н Хугел… — изведнъж детективът започна припряно да се потупва по джобовете и да рови в тях. Накрая намери плик с няколко снимки. Едната показа на Бети. — Познаваш ли това лице? — попита той.
— Разбира се — каза тя, — но защо…
— Качваме се обратно — прекъсна я Литълмор.
Грабна от багажника един обемист метален предмет, който приличаше на автомобилен фар, забит върху свещник. Беше електрически фенер. Поведе Бети към „Балморал“. Качиха се на най-горния етаж на Алабастровото крило.
— Колко висока беше г-ца Ривърфорд? — попита Литълмор, докато пътуваха с асансьора.
— Малко по-висока от мен. — Бети беше 157 сантиметра. — Или поне изглеждаше по-висока.
— Какво искаш да кажеш?
— Винаги беше на токчета — обясни Бети. — И то много високи токчета. Но не бе свикнала да ходи на тях.