— Колко тежеше?
— Не знам, Джими. Защо?
Коридорът на осемнайсетия етаж беше пуст. Въпреки възраженията на Бети Литълмор пъхна шперца в ключалката на апартамента на Елизабет Ривърфорд и отвори вратата. Вътре беше тъмно и тихо. Лампите бяха прибрани.
— Какво правим тук? — попита Бети.
— Установяваме нещо.
Литълмор тръгна през антрето към спалнята на г-ца Ривърфорд, като светеше с електрическия си фенер.
— Не искам да влизам там — каза Бети и започна да се опъва назад.
Стигнаха до вратата. Литълмор се пресегна към бравата и ръката му замръзна във въздуха. Силен шум прониза тишината. Идваше от банята. Усили се и се превърна в далечен стон.
Бети сграбчи Литълмор за ръката.
— За този звук ти говорех, Джими, точно него чухме сутринта след смъртта на г-ца Ривърфорд.
Детективът отвори вратата. Воят стана още по-силен.
— Не влизай — прошепна Бети.
Шумът внезапно спря. Всичко утихна. Литълмор влезе в стаята. Бети беше прекалено уплашена, за да остане отвън, и също пристъпи, вкопчена в ръкава му. Мебелите все още си бяха по местата: леглото, огледалото, нощните шкафчета, раклите хвърляха зловещи сенки под лъча на фенера. Литълмор постави ухо на стената, почука с юмрук и се заслуша внимателно. Премести се на около метър и повтори същото.
— Какво правиш? — прошепна Бети.
Литълмор щракна с пръсти.
— Камината — каза. — Видях кал край камината.
Отиде до камината, отмести решетката и се просна на пода. Освети с фенера комина. На задната страна видя тухли, хоросан и три дупки, подредени в триъгълник, като най-горната беше кръгла.
— Това е — каза детективът. — Няма друг начин. Но как той…
Литълмор освети с фенера инструментите, които висяха отстрани на камината. Единият от тях беше тризъбец. Два от трите му зъба бяха остри, а третият — кръгъл. Трите краища също образуваха триъгълник. Литълмор скочи на крака, взе тризъбеца и бръкна в комина с него. Краищата на инструмента намериха дупчиците и паснаха в тях идеално, сякаш бяха правени в комплект — и, разбира се, точно така бяха изработени. Миг след това цялата камина се завъртя на невидими панти в стената и в лицето на Литълмор повя силен вятър.
— Я погледни тук — каза той. Малки сини светлинки грееха от стените. — Къде съм виждал нещо подобно? Хайде, Бети.
Влязоха в прохода. Бети стискаше Литълмор за ръката. Забелязаха на едната стена голяма квадратна метална порта. Детективът долепи ухо и каза на Бети да направи същото. Чуваха отдалече същия вой, който така ги бе изплашил.
— Въздушна шахта — каза Литълмор. — Някаква система с нагнетен въздух. Трябва да има помпа. Когато се включва помпата, се чува този звук. — Изминаха стотина метра, минаха през пет-шест подобни врати и завиха на три или четири места. Ноктите на Бети се бяха впили в ръката на Литълмор. Най-после стигнаха до края. Пътят им препречваше стена, но на нея имаше малка метална плочка, от която се излъчваше същата синкава светлина. Литълмор натисна плочката и стената се отмести.
Под светлината на електрическия фенер видяха скъпо обзаведен мъжки кабинет. Стените бяха скрити зад лавици, но вместо книги по тях бяха наредени макети на мостове и сгради. В средата на кабинета бе поставено масивно бюро с метални лампи на плота. Литълмор запали една от тях. Вратата, която водеше навън, бе затворена. Литълмор и Бети тихо се придвижиха до нея и я отвориха. Влязоха в тъмен коридор и стигнаха до бяло мраморно фоайе, където чуха приглушен звук. Продължиха по коридора, минаха покрай най-просторната всекидневна, която и двамата някога бяха виждали. Чу се проскърцване на врата, зад нея имаше някой, който натискаше бравата надолу-нагоре и очевидно се опитваше да я отвори. Литълмор извика, че е полицай.
Отговори му женски глас.
— Отворете вратата. Пуснете ме да изляза.
Не му отне много време. Зад вратата видяха шкаф за спално бельо и гръб на жена, натикана в пространство, което не бе предназначено за хора. Ръцете й бяха вързани отзад. Г-жа Клара Бануел се обърна, благодари на детектива и го помоли да я развърже.
Пот изби по челото на Хенри Тоу, когато погледна към полицая от другата страна на Грамърси парк, който крачеше напред-назад под газената улична лампа пред къщата на семейство Актън. Потта намокри гърба на ризата под официалното му сако и се стече по крачолите на панталоните.
От скривалището си на Източна двайсет и първа улица между парка и „Лексингтън авеню“ Тоу виждаше цялата редица внушителни къщи покрай южната граница на Грамърси. Виждаше и клуб „Плейърс“, осветен весело в петък вечер. Погледът му проникваше през прозрачните завеси на първия етаж на клуба, където заможни възрастни мъже и млади жени с разголени рамене пиеха вермут и коктейли с джин и портокалов сок.