Зрението на Тоу беше по-добро от това на Юнг. Три етажа над патрула забеляза движение по покрива на къщата на семейство Актън. Пак там, на фона на нощното небе, забеляза силуета на друг полицай и очертанията на пушката му. Тоу беше жилав мъж, слаб до степен да изглежда крехък, с малко по-дълги от обичайното ръце. Лицето му беше изненадващо момчешко за мъж, наближаващ четиридесетте. Можеше дори да мине за красавец, ако малките му очички не бяха прекалено вкопани, а устните му — толкова дебели. Независимо дали се движеше, или стоеше неподвижно, все изглеждаше задъхан.
Тръгна на изток, като се стремеше да не излиза от сенките. Когато пресичаше „Лексингтън авеню“, нахлупи още повече шапката си. Познаваше много добре къщата на този ъгъл. Преди време я бе наблюдавал с часове, дебнеше да види как едно момиче излиза оттам, хубаво момиче, което толкова много искаше да нарани, че буквално ръцете го сърбяха. Придвижи се покрай желязната ограда на парка, докато стигна до югоизточния ъгъл с „Ървинг стрийт“, отделяща го от патрулиращите полицаи. Приближи се до къщите от южната страна на Грамърси парк. Полицаите изобщо не го видяха. Беше почти на две пресечки от тях. И най-зоркият наблюдател не би намерил основание да заподозре, че този човек се опитва да влезе в къщата на номер дванайсет, дома на г-н и г-жа Харкорт Актън.
На около пет километра от това място, в апартамента си на втория етаж на малката сграда на „Уорън стрийт“, патоанатомът Чарлз Хугел вече си бе събрал багажа. Стоеше в средата на всекидневната и си хапеше пръстите. Беше връчил оставката си на кмета. Беше уведомил хазаина си, че напуска. Беше отишъл до банката и бе закрил сметката си. Всичките му пари лежаха в спретнати купчинки на пода. Трябваше да реши как ще ги носи. Наведе се и започна да брои банкнотите — за трети път вече, — като пресмяташе дали ще му стигнат, за да се установи в друг, по-малък град. Когато чу да се тропа на вратата, ръцете му трепнаха и във въздуха полетяха петдесетдоларови банкноти.
Ако дежурният полицай пред къщата на семейство Актън бе вдигнал поглед нагоре, може би щеше да забележи по-плътната сянка на прозореца в спалнята на Нора и щеше да се усети, че зад прозореца има човек. Но той не вдигна поглед.
Горе натрапникът разхлаби бялата си вратовръзка, свали я тихо от яката и уви краищата й около ръцете си. Приближи се към леглото на Нора. Въпреки тъмнината успя да различи очертанията на спящото момиче. Видя мястото, където прекрасната й брадичка преминаваше в мека и беззащитна шия. Пъхна вратовръзката между таблата на леглото и възглавницата и я плъзна бавно надолу, под възглавницата, все по-близо до шията на момичето. Действаше изключително бавно, докато двата края не се появиха изпод възглавницата. През цялото време се вслушваше в лекото й равномерно дишане.
Интересно дали кухненският нож би помогнал, ако не беше изваден изпод възглавницата от г-жа Милдред Актън. Дали ако Нора се бе събудила в този миг, щеше да успее да докопа ножа? Ако успееше, дали щеше да го използва? Нора винаги спеше по корем. Дори и да стискаше оръжието с две ръце, дали щеше да може — особено ако я душаха — да си спаси живота с него?
Все хубави въпроси, но доста теоретични, тъй като не само кухненският нож не беше там, ами и самата Нора.
— Горе ръцете, г-н Бануел — каза един глас зад мъжа, надвесил се над леглото на Нора, а в гърба му опря дуло на пистолет.
Електрическият фенер в ръката на униформен полицай до вратата освети стаята. Джордж Бануел вдигна ръце към лицето си. Полузаслепен, погледна надолу към леглото и с ужас видя, че оттам го гледаше непознато момиче, уплашено, но решително — Бети Лонгобарди.
— Отстранете се от леглото, г-н Бануел — каза детектив Литълмор. Докато потупваше Бануел по джобовете, детективът погледна към камината на Нора. Както и очакваше, тя бе отворена и зад нея се виждаше таен проход. — Можете да си свалите ръцете, но ги дръжте зад гърба. Внимателно и полека.
Бануел не помръдваше.
— Каква ти е цената? — попита той.
— Повече, отколкото можете да ми платите — отвърна Литълмор.
— Двайсет хиляди — каза Бануел, като продължаваше да държи ръцете си над главата. — Ще дам на всеки един от вас по двайсет хиляди долара.
— Ръцете зад гърба — повтори Литълмор.
— Петдесет хиляди — каза Бануел. Примигвайки срещу лъча, видя, че на вратата бяха застанали двама мъже, единият държеше фенера, а другият стоеше зад него. Като чуха „петдесет хиляди“, двамата на вратата нервно се размърдаха. Бануел се обърна към тях. — Само си помислете, момчета. Вие сте умни, сигурен съм само като ви гледам. Откъде според вас идват парите на началника ви Бърнс? Знаете ли колко има в банката? Триста и петдесет хиляди. Точно така. Аз го направих богат. Защо да не направя и вас?