— На кмета няма да му хареса, че се опитвате да ни подкупите — каза Литълмор, свали едната от ръцете на Бануел и й сложи белезници.
— Нали няма да послушате този глупак? — изстреля Бануел пак към двамата мъже на вратата. Гласът му бе силен и умерен въпреки бедата, в която бе изпаднал. — Ще го разбия по време на процеса. Ще го разбия, чувате ли ме? Проявете разум. Цял живот ли ще стоите бедни? Помислете за съпругите и децата си. Искате ли и те да мизерстват цял живот? И не се притеснявайте за кмета. Аз го държа в ръчичките си.
— Така ли, Джордж? — каза някой зад полицая с фенера и излезе на светло. Беше кметът Макклелън. — Наистина ли?
Литълмор щракна доволно белезниците и на другата китка на Бануел. С изненадваща за ръста си бързина Бануел се измъкна от хватката на детектива и със закопчани зад гърба ръце побягна към прохода. Но трябваше да се спре и наведе, за да влезе вътре, което го провали. Литълмор стискаше пистолета си в ръка. Държеше го на мушка, но не стреля. Вместо това направи една голяма крачка и стовари дръжката на оръжието върху темето на Бануел. Бануел извика и падна на пода.
След няколко минути детектив Литълмор извлече изпадналия почти в безсъзнание Джордж Бануел в подножието на стълбището на семейство Актън и го върза за парапета с друг чифт белезници, който взе назаем от униформените полицаи. По лицето на Бануел се стичаше кръв. Друг полицай изведе обърканите Харкорт и Милдред Актън от спалнята им.
В клуб „Плейърс“ момичето на гардероба посрещна нов гост, който също я изненада — този път защото носеше дреха над сакото си посред лято. Хари Тоу изпитваше особено удоволствие да се радва на свободата си, като посещава местата, проектирани от мъжа, когото бе убил преди три години — г-н Станфорд Уайт. Представи се като Монро Рийд от Филаделфия. Под това име се запозна вътре с друг човек, чужденец, с когото се срещна в малка бална зала, където танцьорки показваха своя номер на специално издигната сцена. Хари Тоу и Карл Юнг си прекараха доста добре тази вечер. Когато Юнг спомена, че членът на клуба, който го е поканил, е Смит Джелиф, Тоу възкликна, че и той познава Джелиф, но без да признае откъде точно.
— Добра работа, детектив — каза кметът Макклелън на Литълмор във всекидневната на семейство Актън. — Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи.
Г-жа Бигс промиваше раната на черепа на Бануел, който все още бе вързан с два чифта белезници, единият държеше ръцете му зад гърба, а другият — него самия за парапета на стълбището. Г-н Актън си бе налял голямо питие.
— Можеш ли да ни кажеш какво става тук, Макклелън? — попита той.
— Боя се, че и аз не знам всичко — отвърна кметът. — Все още не мога да си обясня как Джордж е убил г-ца Ривърфорд.
На вратата се позвъни. Г-жа Бигс погледна към работодателя си, който, от своя страна, се обърна към кмета. Литълмор каза, че той ще отвори. Само след миг всички видяха патоанатома Чарлз Хугел да влиза в стаята, стиснат като в клещи от полицай Джон Риърдън.
— Хванах го, детектив — каза Риърдън. — Беше си събрал багажа точно както ти каза.
25
Събуди ме звънът на телефона в хотелската ми стая. Не помнех как съм заспал. Нямах много спомени и как съм се добрал до стаята си. Обаждаха се от рецепцията.
— Колко е часът? — попитах.
— Малко преди полунощ.
— А кой ден? — мъглата в мозъка ми не се разсейваше.
— Все още е петък, сър. Извинете, д-р Янгър, но ме помолихте да ви информирам, ако някой посети г-ца Актън.
— Да?
— Г-жа Бануел се качва към стаята на г-ца Актън.
— Г-жа Бануел? — повторих. — Добре, не пускайте никого горе, без да ми се обадите.
С Нора бяхме взели влака обратно за Таритаун. Почти не си говорехме. Когато пристигнахме на „Гранд сентрал“, тя ме помоли да я заведа пак в хотел „Манхатън“, за да провери дали стаята й все още се води на нейно име. Ако беше така, искаше да остане там до неделя, когато вече нямаше да се страхува, че родителите й могат да я затворят в псхиатрична клиника против волята й.
Въпреки че не ми се стори разумно, се съгласих да я заведа в хотела. Предупредих я обаче, че на следващата сутрин при всички положения ще уведомя баща й къде се намира. Уверих я, че съм сигурен, че ще успее да измисли някаква история, с която да удържи родителите си за двайсет и четири часа. Оказа се права за стаята: тя така и не бе освободена. Служителят на рецепцията й даде ключовете и тя изчезна в асансьора.