— Да ги пробвам? — попита Нора, опитвайки се да се усмихне.
— Искаш да кажеш, че Елизабет Ривърфорд е Нора Актън? — попита Макклелън, напълно объркан.
— И мога да го докажа, ваша чест — отвърна Литълмор. Посочи Бети. — Г-н кмете, това е Бети Лонгобарди. Тя е била камериерка на г-ца Ривърфорд в „Балморал“. Г-н Актън, имате ли снимка на Нора?
Харкорт извади една фотография и я подаде на детектива, който пък я даде на Бети.
— Това е г-ца Елизабет — каза Бети. — Косата й е различна, но е тя.
Макклелън поклати глава.
— Нора Актън е живеела в „Балморал“ под името Елизабет Ривърфорд? Но защо?
— Не живееше там — промърмори Бануел. — Щеше да идва един-два пъти седмично, това е всичко. Какво ме зяпате? Погледнете Актън!
— Вие сте знаели? — попита невярващо Макклелън.
— Разбира се, че не — отвърна г-жа Актън вместо съпруга си. — Нора го е правила скришом.
Харкорт Актън не каза нищо.
— Ако не е знаел, значи е пълен глупак — обяви Бануел. — Но и с пръст не съм я докоснал. Впрочем идеята беше на Клара.
— И Клара е знаела? — кметът се озадачаваше все повече.
— Знаела? Тя го уреди! А сега ме пуснете да си ходя. Не съм извършил никакво престъпление.
— Освен че ме сгазихте на улицата вчера — каза детектив Литълмор — и се опитахте да подкупите полицейски служител, нападнахте г-ца Актън и убихте Симъс Мали. Плодотворна седмица, бих казал, г-н Бануел.
Като чу името на Мали, Бануел понечи да стане, въпреки че бе вързан с белезници за парапета. В настъпилата бъркотия Хугел се втурна към вратата. И двамата не успяха да постигнат каквото бяха намислили. Бануел само си разрани китките, а патоанатомът бе заловен от полицай Риърдън.
— Но защо, Хугел? — попита кметът.
Патоанатомът не отговори.
— Боже мой — продължи кметът. — Ти си знаел, че Елизабет Ривърфорд е Нора. Ти ли я преби с камшик? Мили боже.
— Не съм — извика Хугел отчаяно, все още в ръцете на Риърдън. — Никого не съм бил. Опитвах се да помогна. Трябваше да го осъдим. Тя ми обеща. Никога не бих го направил сам… Тя планира всичко… Каза ми какво да направя… Обеща ми…
— Нора? — попита кметът. — Какво, по дяволите, ти е обещала?
— Не Нора — каза Хугел и махна с глава към Бануел. — Жена му.
Нора Актън свали обувките си и премери тези на Клара. Токчетата бяха високи и тънки, но обувките бяха удобни, изработени от прекрасна мека черна кожа. Когато вдигна очи, видя в ръцете на Клара нещо, което не очакваше: малък револвер със седефена дръжка.
— Толкова е топло тук, скъпа моя — каза Клара. — Да излезем на балкона.
— Защо насочваш оръжие към мене, Клара?
— Защото те мразя, скъпа. Ти прави любов със съпруга ми.
— Не съм — отрече Нора.
— Но той искаше. И то отчаяно. Същото е, не, даже е по-лошо.
— Но ти мразиш Джордж.
— Нима? Предполагам, че е така — отвърна Клара. — Мразя и двама ви поравно.
— О не, не казвай това. По-скоро бих умряла.
— Ами добре тогава.
— Но Клара, ти ме накара…
— Да, аз те накарах — съгласи се Клара. — И сега ще поправя стореното. Само се постави в моето положение, скъпа. Как да те оставя да разкажеш на полицията всичко, което знаеш? Толкова съм близо до успеха. Само ти ми се пречкаш на пътя. Ставай, мила моя, излизай на балкона. Върви! Не ме карай да те застрелям.
Нора стана и тръгна плахо. Едвам ходеше на високите токчета. Подпря се на облегалката на дивана, след това на креслото, на масата, най-накрая стигна до отворения френски прозорец, който водеше към балкона.
— Така — одобри Клара. — Дръпни се малко назад.
Нора направи още една стъпка и се спъна. Хвана се за парапета и се изправи с лице към града. Намираха се тринайсет етажа над земята, духаше вятър. Нора почувства хладния бриз върху челото и бузите си.
— Качи ме на тези обувки, за да ти е по-лесно да ме бутнеш, нали? — каза тя.
— Не — отвърна Клара, — за да изглежда като нещастен случай. Ти не си свикнала да ходиш на токчета. Не си свикнала и да пиеш брендито, което ще помиришат по роклята ти. Ужасен инцидент. Не искам да те насилвам, скъпа. Няма ли да скочиш сама? Просто се отпусни. Мисля, че така ще е по-добре.
Нора видя часовника на Метрополитън лайф тауър, който се намираше на около километър и половина на юг. Беше полунощ. Погледна ярките светлини на „Бродуей“ на запад.
— „Да бъдеш или да не бъдеш“ — прошепна тя.
— Боя се, че отговорът е „да не бъдеш“ — каза Клара.
— Може ли да те питам нещо?
— Не знам, скъпа. Какво?