— Ами не знам — отвърнах аз, докато излизах от колата. — Някои хора изпитват нужда да предизвикат точно това, което най-много ще ги измъчва.
— Така ли?
— Да.
— Защо? — попита Литълмор.
— Нямам представа, детектив. Неразгадана мистерия.
— Това ми напомня, че вече не съм детектив — каза той. — Кметът ме повиши в лейтенант.
Докато чакахме на пристанището на „Саут стрийт“ в неделя вечерта, върху нас се изливаше пороен дъжд. Бяхме Фройд, Юнг, който видимо се чувстваше неудобно, Брил, Ференци и аз. Докато товареха багажа им за нощния рейс от Ню Йорк за Фол ривър, Фройд ме дръпна настрани.
— Няма ли да дойдеш с нас? — попита ме той.
Всеки от нас се бе свил под своя чадър като в палатка.
— Не, сър. Хирургът каза, че не бива да пътувам в следващите ден-два.
— Разбирам — отвърна той скептично. — И Нора също, разбира се, остава в Ню Йорк.
— Да — казах.
— Но има и друго, нали? — Фройд поглади брадата си.
Предпочетох да сменим темата.
— Как вървят нещата с д-р Юнг, сър, ако мога да попитам? — знаех — и Фройд знаеше, че знам — за необичайната сцена, разиграла се между двамата предната нощ.
— По-добре — отвърна Фройд. — Знаеш ли, смятам, че той ревнуваше от тебе.
— От мене?
— Да — каза Фройд. — Най-накрая ми просветна, че е приел като предателство това, че те избрах за психоанализата на Нора. Когато му обясних, че съм посочил тебе само защото си тукашен и можеш да проведеш цялото лечение, отношенията ни незабавно се подобриха. — Той се взря в дъжда. — Обаче това е временно. Няма да продължи много.
— Не разбирам г-жа Бануел, д-р Фройд — казах. — Не разбирам чувствата й към г-ца Актън.
Фройд се замисли. Вече му бях разказал почти всичко: как Нора се е престорила, че си е загубила говора, участието й в заговора за натопяването на Джордж Бануел и т.н.
— Ако трябва да изградя хипотеза — започна Фройд, — бих казал, че за г-жа Бануел Нора е била огледало, в което тя се е виждала такава, каквато е била преди десет години, и в което, по силата на контраста, е виждала и съществото, в което се е превърнала. Това със сигурност се връзва с желанието й да разврати и нарани Нора. Не трябва да забравяте и годините на мъчения, които е преживяла като доброволна жертва на един садист.
— Да, останала е с него. Едва ли е само заради парите. Да не е била мазохистка?
— Няма такова нещо, Янгър, не и в чиста форма. Всеки мазохист и е и садист. У мъжете поне мазохизмът никога не е водещ, при тях става въпрос за садизъм, обърнат срещу тях самите, а г-жа Бануел със сигурност е имала изявена мъжка страна. Възможно е дълго време да е планирала унищожаването на съпруга си.
Имах и още един въпрос. Не бях сигурен дали трябва да го задам, защото ми се струваше прекалено елементарен и издаващ невежество. Но реших да опитам.
— Хомосексуалността патология ли е, д-р Фройд?
— Чудиш се дали Нора е хомосексуална — каза Фройд.
— Толкова ли съм прозрачен?
— Няма човек, който да може да пази тайна — отвърна Фройд. — Ако устните му мълчат, той говори с пръстите си.
Устоях на порива да погледна пръстите си.
— Няма нужда да си гледаш пръстите — продължи той. — Ти не си прозрачен. Чудя се, момчето ми, как бих се чувствал на твое място. Но ще отговоря на въпроса ти. Хомосексуалността със сигурност не е преимущество, но не може да се нарече болест. Не е срамна, не е порок, не е деградация в никакъв случай. При жените специално може да става въпрос за първичен нарцисизъм, любов към себе си, която насочва желанията им към други представителки на собствения им пол. Не бих казал, че Нора е хомосексуална. По-скоро смятам, че е била съблазнена. Но трябваше още от самото начало да забележа любовта й към г-жа Бануел. Тя със сигурност е била най-силният подсъзнателен поток в духовния й живот. Още първия ден ти ми каза с каква топлота е говорила за г-жа Бануел, когато всъщност е трябвало да изпитва най-остра ревност към жената, която е била в сексуални отношения с баща й, нещо, което сама би желала за себе си. Единствено по-силното влечение към г-жа Бануел й е позволило да потисне тази ревност.
Естествено не можех напълно да го подкрепя в тези му разсъждения. Само кимнах в отговор.
— Май не си съгласен? — попита той.
— Не вярвам, че Нора е ревнувала от Клара — казах. — Не и по този начин.
Фройд повдигна вежди.
— Щом не вярваш, значи отхвърляш теорията ми за едиповия комплекс.
Отново премълчах.
— А — възкликна Фройд и повтори. — А! — пое дълбоко дъх, въздъхна и се взря внимателно в мене. — Ето защо няма да дойдеш с нас в „Кларк“.