— Присила — казах. — Не виждам лицето ти.
— Съжалявам.
— Искам да кажа, че не виждам лицето ти, защото лявата ти длан го скрива.
Тя затаи дъх. Така си беше: бършеше сълзи с лявата си ръка. Хистеричният симптом беше изчезнал в мига, в който в съзнанието й изплува споменът, който го бе причинил. Оттогава мина вече година, парализата така и не се появи отново, нито задушаването и главоболието.
Възстановката на случилото се не беше сложна. Присила се влюбила в Брадли още от първия път, когато дошъл да посети Мери. Тогава Присила била на тринайсет. Надявам се, че няма да шокирам никого, ако заявя, че любовта на едно тринайсетгодишно момиче към млад мъж включва и сексуални желания дори да не са напълно осъзнати като такива. Присила никога не си бе признавала тези желания, нито ревността, която изпитвала към сестра си вследствие на тях и която неустоимо водела детския й ум към ужасната, но пълна с добри за нея възможности мисъл, че ако Мери умре, пътят към Брадли ще бъде открит. Потискала всички тези чувства дори пред себе си. Със сигурност това потискане било и източникът на спорадичните болки в лявата й ръка, които най-вероятно са се появили за първи път в деня на самата сватба, когато е видяла как на пръста на сестра й се появява златната халка. Три години по-късно гледката на халката на ръката на Мери в ковчега събужда същите мисли, които замалко да изплуват — или може би за миг успяват да изплуват — в съзнанието й. Но тогава към тези забранени чувства на желание и ревност се прибавя и напълно недопустимото задоволство, което изпитва от преждевременната смърт на сестра си. В резултат на това се появява нова нужда от потискане, много по-силна от първоначалната.
Ролята на благодарствените писма е по-сложна. Само можем да си представим страданието на Присила при вида на лявата й ръка, неукрасена от мечтания пръстен, която е трябвало многократно да изписва изразяващите мъката от кончината на сестра й думи. Вероятно това е било противоречие, което Присила не е могла да понесе. В същото време трудоемкото писане може би е дало физиологично обяснение за последвалите събития. Във всеки случай лявата й ръка агресивно й е напомнила както че не е омъжена, така й за неприемливите й желания.
Затова в съзнанието й се оформят три цели. Първо, трябва да се отърве от ръката, защото там няма венчална халка. Второ, трябва да се самонакаже заради копнежа си да измести Мери и да стане съпруга на Брадли. Трето, реализацията на този копнеж трябва да стане невъзможна. Всяка една от тези цели се постига посредством хистеричните симптоми; невероятно е колко икономично работи подсъзнанието. Символично казано, Присила се е отървала от грешната ръка и едновременно с това е изпълнила и желанието си да се самонакаже. Като се превръща по собствена воля в инвалид, тя също така става неспособна да се грижи за децата на Брадли или иначе казано, както тя тактично се изрази, „да го направи щастлив“.
Цялото лечение на Присила отне две седмици. След като я уверих, че желанията й са напълно естествени и не подлежат на контрол от нейна страна, тя се отърва от симптомите и се оживи. Новината за излекувания инвалид се разпространи из цял Уорчестър, сякаш Спасителя бе върнал зрението на някой от слепците на Исая. Хората разказваха следната история: Присила се била поболяла от любов и аз съм я бил излекувал. Въздействието на дланта ми, поставена на челото й, бе обвито с множество псевдомистични тайнства. Този случай издигна репутацията ми и осигури лекарската ми практика, но доведе и до някои неприятни последствия. Кабинетът ми бе обсаден от трийсет-четирийсет пациенти, желаещи да се подложат на анализа, които твърдяха, че страдат от симптоми, обезпокояващо подобни на тези на Присила. Всички те очакваха да получат диагноза „несподелена любов“ и да бъдат излекувани, като поставя длан на челото им.
Когато приключих разказа си, влакът навлизаше в станция „Сити хол“. Там трябваше да се прехвърлим на наземния транспорт по „Парк роу“ и така да стигнем до Кони айлънд. Никой не коментира случая с Присила и аз започвах да си мисля, че сигурно съм се изложил. Брил ме спаси, като каза на Фройд, че заслужавам да разбера какво мисли Учителя за моята психоанализа.
Фройд се обърна към мен. Направо не ми се вярваше, но очите му блестяха. Заяви, че ако изключим няколко незначителни подробности, психоанализата ми не би могла да бъде по-добра. Нарече я блестяща и ме помоли за разрешение да я цитира в някой от трудовете си. Брил ме потупа по гърба; Ференци се усмихна и ми стисна ръката. Това беше не само най-удовлетворителният миг в професионалното ми развитие, а изобщо в целия ми живот.