Паркът Грамърси в края на „Лексингтън авеню“ беше единственият частен парк в Ню Йорк. Тук имаха право да влизат само собствениците на къщите, разположени срещу изящната му ограда от ковано желязо. Всеки един от тези домове си вървеше с ключ от портите на парка и достъп до малкото райско кътче, потънало в цветя и зеленина.
Момичето, което излезе от една от богаташките къщи в ранната понеделнишка вечер на 30-и август, винаги бе смятало този ключ за магически предмет в златно и черно, деликатен, но нечуплив. Когато беше дете, прислужницата им, старата г-жа Бигс, й позволяваше да го носи в малката си бяла чантичка, докато пресичаха улицата. Беше прекалено ниска, за да може да го превърти сама, но г-жа Бигс й помагаше. С отварянето на желязната врата пред детето сякаш се отваряше целият свят.
Колкото повече растеше, толкова по-малък й се струваше паркът. Сега, на седемнайсет години, вече можеше, разбира се, да превърти ключа без чужда помощ и го правеше всяка вечер, влизаше и бавно крачеше към своята пейка, на която обичаше да посяда. Днес носеше цял наръч учебници и личния си екземпляр от „Веселата къща“8. Все още обичаше пейката, въпреки че с порастването й паркът се бе превърнал по-скоро в придатък към дома на родителите й, отколкото в убежище, както беше едно време. Майка й и баща й бяха заминали преди пет седмици в провинцията, като оставиха момичето с г-жа Бигс и съпруга й. Зарадва се, че заминават.
Все още беше потискащо горещо, но нейната пейка се намираше в хладната сянка на балдахин от върба и кестен. Книгата лежеше неотворена до нея. Вдругиден започваше септември, месецът, който чакаше от цяла вечност. През следващия уикенд ставаше на 18 години. Три седмици след това щеше да постъпи в колежа „Барнард“. Беше едно от онези момичета, които, въпреки желанието си да водят друг живот, се опитват да отлагат съзряването в млада жена и на тринайсетгодишна възраст, че и на четиринайсет и на петнайсет се гушкат с плюшени играчки, докато съученичките им вече обсъждат жартиери, червила и покани за партита. Като стана на шестнайсет, плюшените играчки най-накрая бяха запратени на горните рафтове на гардероба. На седемнайсет бе стройна, синеока, спираща дъха красавица. Дългата й руса коса бе вързана с панделка на тила.
Камбаните на църквата „Св. Разпятие“ известиха, че е шест часа, и тя видя как г-н и г-жа Бигс излизат през главния вход и се втурват към магазините, преди да са затворили. Помахаха на момичето и то им махна в отговор. Няколко минути по-късно, след като избърса сълза от очите си, тя бавно тръгна към къщи, притиснала учебниците към гърдите си, загледана в тревата, детелините и кръжащите над тях пчели. Ако се бе обърнала наляво, можеше да забележи в далечния край на парка мъжа, който я наблюдаваше през оградата от ковано желязо.
Този мъж я държеше под око от доста време. В дясната си ръка стискаше черно куфарче, беше облечен в черно — всъщност навлечен, като се има предвид горещината. Не свали очи от момичето, докато то пресичаше улицата и се качваше по стълбите към дома си — изящно творение от варовик с два миниатюрни каменни лъва, застанали на пост от двете страни на входната врата. Забеляза, че момичето отвори вратата, без да я отключва.
Беше видял двамата възрастни прислужници да излизат. Огледа се наляво и надясно, после през рамо и тръгна. Приближи се пъргаво към къщата, качи се по стъпалата, натисна бравата и установи, че вратата все още не е заключена.
Половин час по-късно тишината на лятната вечер над парка Грамърси бе пронизана от момичешки писък. Той се понесе по цялата улица, увисна във въздуха и продължи по-дълго, отколкото хората предполагаха, че е физически възможно. Малко след това мъжът изскочи от задната врата на дома на момичето. Спъна се по стълбите и от ръцете му излетя метален предмет не по-голям от дребна монета. Удари се в една плоча и отскочи изненадващо високо във въздуха. Мъжът замалко да падне на земята, но запази равновесие и побягна покрай навеса със саксиите в градината и оттам — по задната алея.
Г-н и г-жа Бигс чуха писъка. Тъкмо се прибираха, натоварени с торби покупки и цветя. Втурнаха се ужасени в къщата, после с всички сили нагоре по стълбите към втория етаж. Там намериха семейната спалня отворена, а това не беше обичайно. Откриха я вътре. Торбите с покупките паднаха от ръцете на г-н Бигс. По старите му черни обувки се разсипа половин килограм брашно и вдигна бяло облаче във въздуха, а жълтият лук се изтъркаля чак до босите стъпала на момичето.
8
„Веселата къща“ (The House of Mirth, 1905) — роман на американската писателка Едит Уортън (1862–1937). — Б.пр.