— Така е с всяко заболяване — каза Фройд. — Само когато разгадаем причината, можем да твърдим, че сме разгадали и болестта, и само тогава сме в състояние да я лекуваме. Засега причината остава забулена в тайна, затова те са още в Средновековието, пускат кръв на пациентите си и наричат това медицина.
Точно в този миг разговорът стигна до забележителен обрат. Фройд попита дали искаме да чуем за един от последните му случаи — пациент, който има обсесия, свързана с плъхове. Ние естествено отговорихме утвърдително.
Никога не бях чувал някой да говори като Фройд. Разказваше за случая с такава лекота, ерудиция и задълбоченост, че завладя вниманието ни за часове. Брил, Ференци и аз от време на време го прекъсвахме и подлагахме на съмнение тезите му с възражения и въпроси. Фройд ни оборваше, преди да сме се доизказали. През тези три часа се чувствах по-жив от всеки друг път. Усещах как сред глъчката на шумните търговци, пищящите деца и търсачите на силни усещания на Кони айлънд ние четиримата вървяхме по ръба на човешкото себепознание и прекрачвахме в непокорени територии, прокарвахме нови пътеки, по които целият свят някой ден щеше да ни последва. Всичко, което хората си мислеха, че знаят за себе си — за сънищата, съзнанието и най-скритите си желания, — щеше да бъде променено завинаги.
Когато се върнахме в хотела, Фройд и Ференци започнаха да се приготвят за вечерята у Брил. За съжаление аз бях поканен на бал. Юнг трябваше да се присъедини към тях, но не можахме да го открием никъде. Фройд ме накара да почукам на вратата му, но без резултат. Почакаха го до осем, след което тръгнаха към дома на Брил без него. При всички случаи идеята да ходя на бал не би ме въодушевила, но перспективата заради него да пропусна вечеря с Фройд ме вбесяваше неописуемо.
През Златните години10 нюйоркското общество беше в общи линии творение на две много богати жени, г-жа Уилям Б. Астор и г-жа Уилям К. Вандербилд, както и на титаничния сблъсък между тях през 80-те години на XIX век.
Г-жа Астор, с моминско име Скермерхорн, беше родена във висшето общество; г-жа Вандербилд, с моминско име Смит — не. Корените на богатството на видното семейство Астор можеха да се проследят чак до нюйоркската холандска по произход аристокрация от XVIII век. За да сме точни, трябва да отбележим, че думата „аристокрация“ се използва малко условно, тъй като холандските търговци на кожи в Новия свят не са били точно принцове в Стария. Европейските дами и господа може и да не са чели Токевил11, но бяха единодушни, че за най-голямо съжаление на Америка тя няма аристокрация и това я отличава най-много от тях. Въпреки това към края на XIX век приказно богатото семейство Астор вече е прието в двореца Сейнт Джеймс и скоро след това предявява претенции за аристократичност, удовлетворени с английски благороднически титли, които са много по-високи от холандските, ако такива изобщо съществуват.
Вандербилд, точно обратното, бяха никои. Корнелиус Вандербилд — Капитана беше просто най-богатият човек в Америка, което го правеше и най-богатия човек в света. През XIX век дори един милион долара означаваше несметно богатство. Корнелиус Вандербилд притежаваше сто милиона при смъртта си през 1877 година, а само десетилетие по-късно синът му имаше два пъти повече. Но Капитана си беше само прост параходен и железопътен магнат, който дължеше състоянието си на индустриализацията, и г-жа Астор не би посетила нито него, нито роднините му.
По-специално г-жа Астор никога не би пристъпила в дома на младата г-жа Уилям К. Вандербилд, съпруга на внука на Капитана. Не би си оставила и визитката там. Нещата бяха се наредили така, че семейство Вандербилд не бяха приемани в най-добрите манхатънски домове. Г-жа Астор даде да се разбере, че в Ню Йорк има само четиристотин мъже и жени, които могат да бъдат допуснати в бална зала, а по някакво странно съвпадение същото беше и количеството гости, които се канеха в нейната собствена бална зала. Семейство Вандербилд не фигурираха сред тези избраници.
Г-жа Вандербилд не беше отмъстителна, а интелигентна и с несломим дух. И едно пени не бе похарчено за преодоляване на бариерата, спусната пред семейството й от Астор. Първата й стъпка, направена благодарение на огромната щедрост на съпруга й, бе да си издейства покана за бала на патриарсите, важно събитие в светския календар на Ню Йорк, на което присъстваха най-влиятелните граждани. Но въпреки това отново беше отхвърлена от отбрания кръг на г-жа Астор.
Втората й стъпка бе да накара съпруга си да построи нова къща. Тя щеше да заеме ъгъла на Пето авеню и Петдесет и втора улица и да бъде нещо невиждано в Ню Йорк. Проектира я Ричард Морис Хънт, не само най-прочутият американски архитект на своето време, но и добре приет гост у семейство Астор. Домът на Пето авеню № 660 бе копие на френски замък от бял варовик в стила на дворците от долината на Лоара. Каменното фоайе беше дълго двайсет метра, с високи тавани с арки, а в края му се издигаше великолепно резбовано стълбище в европейски стил. Освен трийсет и седемте стаи имаше висока трапезария с прозорци с витражи, огромна стая за игра, издигаща се от началото на третия до края на четвъртия етаж и предназначена за децата, и бална зала, разчетена да побере осемстотин гости. Из цялата къща бяха пръснати произведения на Рембранд, Гейнсбъроу, Рейнолдс, гоблени и мебели, принадлежали някога на Мария-Антоанета.
10
Златните години — в американската история с този термин се обозначава периодът на значителен прираст на населението в САЩ и екстравагантните демонстрации на богатство и разкош на висшата класа във времето след Гражданската война — 1870–1900 година. — Б.пр.
11
Алексис де Токевил (1805–1859) — френски политик и мислител, най-известен с труда си „Американската демокрация“, в който изследва въпроса защо Новият свят е толкова различен от Европа и обяснява разминаванията с липсата на американска аристокрация. — Б.пр.