Брил ми извика да го последвам и си проправи път към подвижния мост. Молбите му да се качи на борда бяха отхвърлени; не пускаха никого нито от брега на кораба, нито обратно. Мина още един час, преди Брил да ме дръпне отново за ръкава и да ми посочи трима пасажери, които слизаха по подвижния мост. Първият беше впечатляващ безупречно поддържан сивокос джентълмен с побеляла брада, в когото веднага разпознах виенския психиатър д-р Зигмунд Фройд.
В началото на двайсети век Ню Йорк стана жертва на архитектурно изстъпление. Една след друга започнаха да се издигат гигантски сгради, наречени небостъргачи. Бяха по-високи от всичко, построено до този момент от човешка ръка. При откриването на Статуята на свободата през 1908 година присъстващите важни персони избухнаха в аплодисменти, когато кметът Макклелън заяви, че четиридесет и седем етажният център „Сингър“, построен от тухли и пясъчник, е най-високото здание в света. Година и половина по-късно на градоначалника му се наложи да повтори същата церемония пред петдесететажната кула на „Метрополитън лайф“ на Двайсет и четвърта улица. Но тогава вече копаеха основите на зашеметяващия петдесет и пет етажен зикурат1 на г-н Уулуърт в центъра на града.
На всяка пресечка върху довчера празни терени се появяваха огромни скелети от метални тръби. Блъскането и скърцането на парните изкопни машини не спираше. Процесът можеше да се сравни само с Хаузмановото преустройство2 на Париж преди около половин век, но в Ню Йорк нямаха единна визия за строителните работи, нямаха обединяващ план нито авторитет, който да въдвори ред. Основните движещи сили бяха капиталите и спекулата, те освобождаваха грандиозна енергия, която си беше по американски индивидуалистична.
Не можеше да се отрече мъжкото начало в тези начинания. На земната повърхност властваше неумолимата манхатънска решетка със своите двеста номерирани улици, простиращи се от изток на запад, и опънатите от север на юг дванайсет авенюта, които придаваха на града своеобразния отпечатък на абстрактен геометрично правилен ред. Отгоре обаче се извисяваха огромни образувания, украсени като паунови пера, които си бяха продукти на чистата амбиция, спекулата, конкуренцията, жаждата за власт и дори похотливата страст — за височина, размер и естествено за пари.
„Балморал“ на Булеварда — по това време нюйоркчани наричаха отрязъка от „Бродуей“ между Петдесет и девета и Сто петдесет и пета улица просто Булеварда — беше една от впечатляващите нови сгради. Самото й съществуване бе резултат от истински хазарт. През 1909 година богаташите все още живееха в къщи, не в апартаменти. Те „държаха“ апартаменти за кратки или сезонни престои в града, но не проумяваха как някой би могъл да живее за постоянно в такова нещо. Затова „Балморал“ заложи на рискованото предположение, че богатите могат да бъдат накарани да си променят мнението, ако обстановката е достатъчно луксозна.
Със своите седемнайсет етажа „Балморал“ беше по-висок и внушителен от коя да е друга сграда с апартаменти, както и от всички жилищни сгради изобщо. Четирите му крила заемаха цялото пространство между две пресечки. Във фоайето имаше римски фонтан, в който играеха тюлени, а подът му бе покрит с бял италианския мрамор. В полилеите на всеки апартамент искреше муранско стъкло. Най-малкото жилище имаше осем стаи. Най-голямото можеше да се похвали с четиринайсет спални, седем бани, обширна бална зала с четириметров таван, пълно обслужване и в добавка отвратително високата сума от 495 долара наем на месец.
Собственикът на „Балморал“ г-н Джордж Бануел беше за завиждане, защото нямаше как да загуби пари от притежанието си. Инвеститорите му бяха привели авансово 6 милиона долара за построяването на сградата, от които той не бе спестил и цент, а педантично бе дал цялата сума на строителите от „Америкън стийл енд фабрикейшън кампъни“. Само че собственик на тази фирма също беше г-н Джордж Бануел, а цялото начинание излезе 4 милиона и 200 хиляди долара. На 1 януари 1909 година, шест месеца преди „Балморал“ да бъде открит, г-н Бануел обяви, че всички апартаменти с изключение на два са вече отдадени под наем. Това заявление си беше чиста измислица, но хората му повярваха и за три седмици то стана истина. Г-н Бануел бе овладял великата тайна, че истината сама по себе си, както и сградите, може да се манипулира.
2
Хаузмановото преустройство на Париж — преустройство на френската столица, поръчано от Наполеон III и ръководено от префекта на Сена барон Жорж-Йожен Хаузман в периода от 1852 до 1870 година, но продължило доста и след края на Втората империя през 1870 година. Проектът обхваща всички аспекти на урбанистичното планиране и засяга както центъра на Париж, така и околните му райони: улици, булеварди, фасади, обществени паркове, канализация, градска инфраструктура и паметници. — Б.пр.