— Господи, Белва.
— Осъзнаваш ли, че в момента ни гледат поне хиляда души? — Белва очевидно се наслаждаваше на вниманието. — Убедена съм, че в Бостън не се случват такива неща.
— В Бостън сме много изостанали — казах.
— Жената с купчината бижута в косата е баронеса фон Хефтън, която ме забрави за партито си миналата зима в полза на маркиз дьо Шарет. А това са семейство Джон Джейкъб Астор. Казват, че напоследък го виждат навсякъде с Мади Фордж, която едва ли има повече от шестнайсет години. А това са нашите домакини, семейство Стивесант Фишови.
— Фиш.
— Моля?
— Множественото число на Фиш е пак Фиш — обясних. — Казваме семейство Фиш, не Фишови. — Странно беше че си позволявах да поправям Белва по въпросите на нюйоркския етикет.
— Изобщо не ти вярвам — отвърна тя. — Обаче г-жа Фиш изглежда направо в множествено число тази вечер.
— Да не съм чул и дума против леля си, Белва. — Братовчедката Белва беше почти на моята възраст и се знаехме от деца. Бедното кльощаво същество беше дебютирало в обществото преди около десет години и никой все още не беше захапал на нейната стръв. Опасявах се, че на двайсет и седем вече изглежда доста отчаяна и светът се канеше да я зачеркне като стара мома. — Добре че леля Мами не е довела кучето си тази вечер — добавих.
Леля Мами веднъж организира бал в Нюпорт в чест на новия си френски пудел, който влезе по червен килим с нашийник, инкрустиран с диаманти.
— Я виж, довела го е — отвърна сладко Белва. — И то все още носи диамантения нашийник. — Белва сочеше Марион Фиш, най-малката дъщеря на леля Мами, на чието бляскаво въвеждане в обществото тя не беше поканена.
— Чашата преля, братовчедке. Оставям те сама.
Стигнахме края на коридора и аз се отделих от Белва или по-скоро леля Мами ме спаси от нея, като ме предаде на г-ца Хайд, която бе очевидно богата, но като оставим богатството настрани, разполагаше с малко други достойнства. Танцувах с още няколко госпожици, сред които високата и грациозна Еланор Сиърс. Тя бе доста мила, въпреки че през цялото време закачах огромната й като сомбреро шапка. Разбира се, наложи се да кавалерствам и на бедната Белва.
След задължителния коктейл от стриди ни нахраниха на buffet russe14 — както твърдеше менюто с позлатени ръбове — с печено агнешко от планински стада с пюре от кестени и аспержи, пунш с шампанско, мерилендски костенурки и препечена пуйка с гарнитура от портокали. Това беше само първата от двете вечери, които трябваше да се сервират преди полунощ. След втората идваше ред на котийона, а около един и половина през нощта балните танци трябваше да започнат с огледалния, доколкото познавах леля Мами.
Наистина нямах нищо против някоя и друга забава от време на време в Ню Йорк. Бях престанал да ходя по светски събития в Бостън, където не можех да се спася от шепота и тайните погледи след смъртта на баща си. Разликата между бостънското и нюйоркското общество беше следната: целта в Бостън бе да не се прави нищо по-различно от това, което винаги се е правело; в Ню Йорк пък всеки гледаше да надцака вече правеното. Но спектакълът на нюйоркските партита — в който и ти като присъстващ се очакваше да се включиш — беше нещо, към което бостънската ми кръв не успяваше да се приспособи докрай. Особено дебютантките, неимоверно по-многобройни и доста по-хубави от бостънските си посестрими, бяха прекалено фрапантни за моя вкус. Представляваха истински съзвездия от диаманти и перли — по корсажите, около шиите, висящи от ушите, наметнати на раменете, забодени в косите. И въпреки че всичките тези камъни без съмнение бяха истински, не можех да се отърва от усещането, че пред мене блестят фалшификати.
— Ето те и теб, Стратъм! — извика леля Мами. — О, защо с моята Марион сте братовчеди? Щях да те оженя за нея още преди години, ако не беше така. Г-ца Косби пита всички наред за тебе. Тя става на осемнайсет тази година, второто най-красиво момиче в Ню Йорк е, а ти продължаваш да бъдеш най-неженения привлекателен мъж. Искам да кажа — най-привлекателния неженен мъж. Трябва да танцуваш с нея.
— Вече танцувах с нея — отвърнах. — И знам от сигурен източник, че смята да се омъжи за г-н де Менокал.
— Но аз не позволявам тя да се омъжва за де Менокал — каза леля Мами. — Искам де Менокал да се ожени за Елси, внучката на Франц и Ели Сигел. Тя обаче избяга във Вашингтон. А аз си мислех, че хората бягат от Вашингтон. Какво ли му е хрумнало на това момиче? Все едно да пристанеш на някого в Конго. Поздрави ли вече Стиви?
Стиви, разбира се, беше съпругът й Стивесант. И тъй като все още не бях разменил любезности с чичо Фиш, леля Мами ме поведе към него. Той бе потънал в оживен разговор с двама мъже. Единият беше Дж. де Г. Милхо, когото знаех като докторант от „Харвард“. Другият, около четиридесет и пет годишен, ми изглеждаше познат, но не можех да се сетя откъде. Тъмната му коса бе късо подстригана, имаше интелигентни очи, не носеше брада и около него витаеше усещане за авторитет. Леля Мами ме избави от мъките, като ми прошепна: