Кметът ни представи. Момичето се казваше Нора. Обясни, че сме специални лекари, които се надявал да успеят да й помогнат да си възвърне гласа и паметта. Говореше й като на седемгодишно дете, вероятно бъркаше проблемите й с говора с трудности с разбирането, макар че по очите й веднага се познаваше, че няма никакви проблеми с последното. Както можеше да се предположи, влизането на още трима непознати мъже я разтревожи. От очите й бликнаха сълзи, но тя успя да ги сдържи. Написа ни извинение, сякаш тя бе виновна, че е получила амнезия.
— Моля, господа, заповядайте — каза Макклелън.
Най-напред Фройд поиска да се увери, че няма физиологическа причина за възникналите симптоми.
— Г-це Актън — каза той, — бих искал да съм сигурен, че не сте ударена по главата. Бихте ли ми позволили? — Момичето кимна. След като я прегледа обстойно, Фройд заключи: — Няма черепна травма.
— Онемяването й може да е предизвикано и от нараняване на ларинкса — отбелязах аз.
Фройд кимна и ме покани с жест да я прегледам сам.
Приближих се към г-ца Актън и се почувствах необяснимо неспокоен. Не можех да определя източника на безпокойството си; вероятно се боях, че ще се представя като неопитен лекар пред Фройд, а бях извършвал къде по-сложни прегледи — и то пред професорите си в „Харвард“, без ни най-малко смущение. Обясних на г-ца Актън, че е важно да установим дали няма нараняване, което да не й позволява да говори. Помолих я да хване дланта ми и да я постави на шията си по начин, който й причинява възможно най-малко неудобство. Протегнах ръка с два изпънати пръста. Тя неохотно я придърпа към шията си и постави пръстите ми върху ямката в долната част на шията. Помолих я да вдигне глава. Тя се подчини и когато плъзнах пръсти нагоре към ларинкса й, забелязах, въпреки синините, че шията и челюстта й имат меки и красиви очертания, като изсечени от мрамор от самия Бернини. Докато притисках различни точки, тя примигваше, но без да се отдръпва.
— Няма следи от травма на ларинкса — докладвах.
Г-ца Актън изглеждаше дори по-недоверчива отколкото когато влязохме. Не можех да я виня. За един човек може да се окаже по-притеснително да разбере, че физически му няма нищо отколкото, че му има. Освен това семейството й не беше наблизо, бе заобиколена от непознати мъже. Струваше ми се, че ни преценява един по един.
— Скъпа моя — каза й Фройд, — ти се тревожиш, че си загубила говора и паметта си. Така й трябва. Амнезиите след подобна случка не са нещо необичайно, виждал съм много пъти и такова онемяване. Когато няма трайно физическо нараняване — както в твоя случай, — винаги съм успявал да помогна за възвръщането и на паметта, и на говора. Сега ще ти задам няколко въпроса, но нито един от тях няма да е за случилото се днес. Искам да ми опишеш само как се чувстваш в този момент. Искаш ли нещо за пиене?
Тя кимна с благодарност. Г-н Макклелън изпрати един от сътрудниците си, който след малко се върна с чаша чай. Междувременно Фройд бе завързал разговор с момичето — той говореше, тя пишеше — но само по най-общи теми, като например, че следващия месец ще е първокурсничка в „Барнард“. Накрая тя написа, че съжалява, но не може да отговори на въпросите на полицаите и че иска да се прибира вкъщи.
Фройд ни даде знак, че иска да поговори с нас някъде, където момичето няма да може да го чуе. Това ни накара — Фройд, кмета Макклелън, Ференци, д-р Хигинсън и мене — да се отправим мрачно към далечния ъгъл на просторния офис, където Фройд ни попита много тихо:
— Била ли е насилена?
— Не, слава богу — прошепна Макклелън.
— Но нараняванията й — допълни Хигинсън — са очевидно съсредоточени около интимните й части. — Покашля се, за да прочисти гърлото си. — Като изключим гърба, била е удряна с камшик многократно по задните части и… ъъъ… таза. Освен това е порязана веднъж по всяко от бедрата с остър нож или бръснач.
— Що за чудовище би сторило такова нещо? — попита Макклелън.
— Въпросът е защо не се случва по-често — отвърна Фройд тихо. — Удоволствието от задоволяването на първичен инстинкт е много по-силно от задоволяването на цивилизовано желание. При всички положения най-доброто, което можем да направим тази вечер, е да останем възможно най-пасивни. Не съм убеден, че амнезията й е хистерична. Силното душене може да доведе до същия ефект. От друга страна, тя очевидно дълбоко в себе си се обвинява за нещо. Трябва да се наспи. Може, като се събуди, симптомите да изчезнат. Ако не са, тогава ще е подходящо да приложим психоанализа.
— Самообвинява се? — попита Макклелън.
— Изпитва вина — каза Ференци. — Тя не страда само заради нападението, но и заради чувството на вина, свързано с него.