Майка ми винаги ме бе „защитавала“ от баща ми. Това ме дразнеше. Нямах нужда от нейната закрила. По-големият ми брат имаше, но в неговия случай тактиката й не беше резултатна. Какво преимущество да си второ дете! Не че ме фаворизираха, но когато настъпи моментът баща ми да се заеме с мене, аз вече се бях научил да бъда непроницаем и той не можеше да ми причини сериозни травми. Имах си обаче ахилесова пета, която той с течение на времето докопа. Това беше Шекспир.
Баща ми никога не каза на глас, че увлечението ми по Шекспир е прекалено, но даде ясно да се разбере, че мисли така. Според него имаше нещо нездраво и същевременно самовлюбено в това, че изпитвам по-голям интерес към художествената измислица, и особено към „Хамлет“, отколкото към действителността. Само веднъж даде воля на това свое усещане. Бях на тринайсет години, мислех, че вкъщи няма никого и рецитирах Хамлетовото „Каква му е Хекуба? Той какво е за нея, че тъй плаче?“ Вероятно съм разсичал въздуха прекалено темпераментно, когато съм произнасял „Злодей развратен, кървав!“ или сигурно съм викал малко по-пронизително „О, мъст!“. Без да подозирам, баща ми видял всичко. Когато свърших рецитацията, той се покашля и ме попита какъв ми е Хамлет и аз какъв съм му, че трябва да плача за него?
Няма нужда да казвам, че не бях плакал. Никога не бях проронил и сълза, доколкото си спомням. Баща ми, ако не възнамеряваше просто да ме сконфузи, искаше да ми покаже, че отдадеността ми на „Хамлет“ е абсолютно безсмислена в реалния живот — нито има полза за бъдещето ми, нито ще помогне на света. Искаше да ме накара да проумея това отрано. Успя. Освен това знаех, че е прав.
Но случката не се отрази на страстта ми към Шекспир. Сигурно ви направи впечатление, че не споменах поета от Стратфорд в своя списък на гениите, които са променили света. Не го включих и когато представих теорията си на баща си през 1899 година. Това беше стратегически ход. Исках да видя дали ще се хване на въдицата. Щеше да му е много удобно да използва „възлюбления ми Шекспир“, както го наричаше, срещу мене. Беше прекалено проницателен, за да му давам примери с Дикенс или Толстой: веднага щеше да отбележи, че би трябвало да ги нарека класици гиганти от средата на столетието си, майстори на вълнуващата форма, но не и създатели, новатори. Освен това беше наясно, че никога не бих отрекъл наличието на революционна гениалност у Шекспир и така бих го превърнал в лесно и унищожително опровержение на собствената си теория.
Вероятно баща ми е надушил капана. Може би е познавал темата по-добре, отколкото предполагах тогава. Във всеки случай не ме попита и на мене не ми се наложи да му казвам, че пиесата „Хамлет“ е написана през 1600 година. Нито получих шанса да припомня, че не съм единственият пристрастен към Шекспир. Някога хората са били готови да умрат за „Хамлет“. Баща ми не знаеше, а и всички бяха забравили, но преди време тук, в некултивираните Съединени щати, е имало бунт заради „Хамлет“. Само преди 60 години прочутият американски актьор Едуин Форест гледал на английска сцена също така прочутия аристократичен британски трагик Уилям Макреди в ролята на датския принц. Форест изразил недвусмисленото си отвращение. Той самият имал мускулесто телосложение и произхождал от бедно семейство с демократични убеждения. Смятал, че хилавият Хамлет на Макреди се перчи твърде префърцунено по сцената, което е абсурдно и унижава благородния принц. Това мнение сложило началото на публичен спор между двете световни величия, който ескалирал непрекъснато. Форест бил изхвърлен от афишите в Англия, а когато Макреди пристигнал в Америка, му върнали услугата. Към сцената полетели яйца със съмнителна преснота, стари обувки, медни монети и дори столове. Кулминацията на този сблъсък настъпила пред старата „Астор плейс опера хауз“ в Манхатън на 7 май 1849 година, когато там се събрали петнайсет хиляди враждебно настроени зрители, решени да провалят представление на Макреди. Неопитният нюйоркски кмет, който встъпил в длъжност само два месеца по-рано, повикал полиция и дал заповед да се стреля по тълпата. В онази вечер загинали двайсет-трийсет души.