Това обаче не беше толкова лесно. Не вкарването на момичетата в болницата беше проблемът. Пациентът от 3121 си имаше определени вкусове. Искаше момичетата да са млади и хубави. Това изискване само по себе си правеше задачата на надзирателите трудна: трябваше да си заслужат парите; не можеха да му замъкнат просто някоя изпаднала алкохоличка. А което беше още по-лошо, дори да му намереха задоволително момиче, то никога не идваше повече от два пъти въпреки щедрото заплащане. Само след дванайсет месеца надзирателите бяха изчерпили всичките си резерви.
Двамата джентълмени, които излязоха от стая 3121 в един часа във вторник, последния ден на август 1909 година, бяха обмислили сериозно тази трудност и бяха намерили начин да я преодолеят, поне по удовлетворителен за тях начин. Те не бяха надзиратели. Единият беше пълен мъж с надменно самодоволно изражение под бомбето. Другият беше елегантен възрастен джентълмен с висяща от джоба на жилетката верижка за часовник, изпито лице и ръце на пианист.
Описанието, което кметът Макклелън даде на събитията в дома на семейство Актън, накара патоанатома да закипи.
— Какво ви има, Хугел? — попита кметът.
— Не съм информиран. Защо нищо не ми е казано?
— Защото сте патоанатом — отвърна Макклелън, — а няма труп.
— Но престъпленията са буквално идентични — запротестира Хугел.
— Не знаех — каза кметът.
— Няма и как, като не сте чели доклада ми!
— За бога, успокойте се.
Макклелън нареди на патоанатома да седне. След като двамата обсъдиха по-подробно двете престъпления, Хугел заяви, че за едно нещо няма съмнение: убиецът на Елизабет Ривърфорд и нападателят на Нора Актън са един и същи човек.
— Мили боже — прошепна кметът. — Дали не трябва да пусна официално предупреждение?
Хугел се засмя неодобрително:
— Че сериен убиец на момичета от висшето общество се разхожда по улиците?
Макклелън бе озадачен от тона на патоанатома.
— Ами да, нещо такова, предполагам.
— Мъжете не нападат произволно млади момичета — заяви Хугел. — Престъпленията си имат мотиви. От „Скотланд Ярд“ не са успели да заловят Изкормвача, защото не са намерили връзка между жертвите. А не са и търсили. В мига, в който са решили, че си имат работа с луд човек, случаят е бил обречен.
— Мили боже, да не би да намеквате, че Изкормвача е тук?
— Не, не, не — отвърна патоанатомът и превъзбудено разпери ръце. — Казвам само, че двете нападения не са случайни. Нещо ги свързва. Като открием каква е тази връзка, ще можем да заловим нашия човек. Няма нужда от официално предупреждение, а от охрана на момичето. Той е искал да я убие, а сега тя е единствената, която може да го разпознае. Не забравяйте: той не знае, че си е изгубила паметта. Без съмнение ще опита да довърши започнатото.
— Слава богу, че я настаних в хотела — каза Макклелън.
— Някой друг знае ли къде се намира тя?
— Само ние. И лекарите, разбира се.
— Казали ли сте на семейни приятели? — попита Хугел.
— Разбира се, че не — отвърна Макклелън.
— Добре. Значи засега е в безопасност. Днес спомни ли си нещо?
— Не знам — каза Макклелън. — Не успях да се свържа с д-р Янгър.
Кметът се замисли какви възможности има. Щеше му се да се обади на стария генерал Бингъм, дългогодишния полицейски комисар, но го бе изпратил в пенсия миналия месец. Бингъм бе отказал да направи реформа в полицията, въпреки че самият той беше неподкупен и знаеше какво трябва да се направи. За нещастие на кмета новият комисар Бейкър се оказа не на мястото си. С него можеше да се говори само за бейзбол и колко може да се спечели от този спорт. Хугел, разсъждаваше кметът, бе един от най-опитните хора в полицията. Не, в разследването на убийства той беше най-опитният. Щом казваше, че публично предупреждение не е необходимо, вероятно беше прав. Вестниците със сигурност щяха да раздуят новината до небесата, да всеят колкото се може повече паника и да се опитат да наложат още по-отрицателно отношение към кмета веднага щом разберат — а те със сигурност щяха да разберат, — че трупът на първата жертва е изчезнал. Освен това Макклелън беше уверил Бануел, че полицията ще се опита да разкрие случая, без да вдига много шум. Джордж Бануел беше един от малкото приятели, останали на кмета. И затова той реши да последва съвета на Хугел.