Казах на г-ца Актън, че с нетърпение очаквам срещата ни на следващата сутрин. Тя ме попита какво имам предвид. Обясних, че говоря за следващия психоаналитичен сеанс. Държах отворената вратичка на файтона, която тя хлопна рязко и ръката ми увисна.
— Не знам какво ви става на всички — каза. — Не искам повече вашите сеанси. Сама ще си спомня всичко. Просто ме оставете на мира.
Файтонът потегли. Трудно ми беше да опиша чувствата си, докато я гледах да се отдалечава. Нямаше да е много точно да кажа, че бях разочарован. Искаше ми се прекалено грубото ми тяло да се разпадне и смеси с мръсотията на улицата. Брил трябваше да поеме момичето. Любител или селски доктор щеше да се справи по добре от мене с жалката имитация на психоанализа, която направих.
Провалих се още преди да съм започнал. Момичето беше отхвърлило психоанализата и аз не можех да го разубедя. Нещо повече, аз бях предизвикал това отхвърляне, като я притиснах прекалено, преди да съм поставил основите. Истината беше, че не бях подготвен за откритието, че вече може да говори. Бях забравил предположението на Фройд, че може да възвърне говора си за една нощ. Възстановяването на гласа й би трябвало да бъде благодатно за лечението, най-щастливото възможно развитие на събитията. Вместо това то ме обърка. Винаги си бях мислил, че съм търпелив и безкрайно адаптивен лекар, а подходих отбранително към съпротивата й като смотан аматьор.
Какво щях да кажа на Фройд?
На влизане в хотел „Манхатън“ детектив Литълмор мина покрай млад мъж, който помагаше на млада жена да се качи във файтон. За него тези двама души олицетворяваха свят, до който той нямаше достъп. И двамата бяха приятни за окото и облечени изящно, както само елитът можеше да си позволи. Младият господин беше висок, тъмнокос и скулест, а младата дама приличаше на ангел, за когото Литълмор не би помислил, че е възможно да стъпи на земята. Господинът се движеше някак непривично, танцувално, особено когато прехвърли младата дама във файтона. Литълмор си знаеше, че той това не го може.
Но това ни най-малко не тревожеше детектива. Не завиждаше на изискания господин, а и харесваше Бети, камериерката, повече от подобната на ангел млада дама. Реши обаче, че ще се научи да пристъпва като непознатия. Можеше да схване как става това и да го изимитира. Представи си как повдига Бети към някоя кола по този начин — ако изобщо някога наемеше файтон, още повече с Бети.
Минута по-късно, след кратък разговор със служителя на рецепцията, Литълмор се втурна навън след същия млад господин, който не бе помръднал и на сантиметър. С ръце на гърба той се взираше в отдалечаващата се кола така втренчено, че Литълмор помисли, че му има нещо.
— Вие сте д-р Янгър, нали? — попита детективът. Никакъв отговор. — Добре ли сте?
— Моля? — отвърна младият господин.
— Вие сте д-р Янгър, нали?
— За съжаление.
— Аз съм детектив Литълмор. Кметът ме праща. Това в колата г-ца Актън ли беше? — На детектива му стана ясно, че човекът не го слуша.
— Извинете — отвърна Янгър. — Кой казахте, че сте?
Литълмор се представи отново. Обясни, че нападателят на г-ца Актън е убил друго момиче в неделя вечерта, но засега полицията не разполага със свидетели.
— Госпожицата спомни ли си нещо, докторе?
Янгър поклати глава.
— Г-ца Актън си възвърна говора, но не и спомена за случилото се.
— На мене всичко ми се струва много странно — заяви детективът. — Хората често ли си губят паметта?
— Не — отвърна Янгър. — Но се случва, особено след инциденти като преживяния от г-ца Актън.
— А, връщат се.
И наистина: файтонът на г-ца Актън завиваше зад ъгъла и се приближаваше към хотела. Когато спря, г-ца Актън подхвърли на Янгър, че г-жа Бигс е забравила да върне ключа от стаята на рецепцията.
— Дайте — каза Янгър и протегна ръка. — Аз ще го отнеса.
— Благодаря, мога и сама — отвърна г-ца Актън, изскочи от колата, без да дочака помощ, и профуча покрай Янгър, без да го погледне.
Янгър не помръдна, но Литълмор можеше да усети кога жена отблъсква мъж и му стана жал за доктора. После му хрумна нещо друго.
— Кажете ми, докторе — започна той, — така ли оставяте г-ца Актън да се разхожда из хотела? Имам предвид — сама.
— Почти нищо не зависи от мене в случая, детектив. Всъщност — нищо. Но не, мисля, че се движи с прислугата си или с полицай — с изключение на този момент. Защо? В опасност ли е?