— Вероятно — каза Литълмор. Патоанатомът му бе казал, че убиецът не знае къде се намира г-ца Актън. Въпреки това детективът беше притеснен. Целият случай беше много откачен: мъртво момиче, за което никой нищо не знае, хора, които си губят паметта, бягащ китаец, изчезващи от моргата трупове. — Няма да е зле да поогледам.
Детективът влезе отново в хотела, а Янгър го последва. Литълмор запали цигара, докато наблюдаваха как дребничката г-ца Актън минава през колонадата в кръглото фоайе. Обикновено човек, който си връща ключа, просто го оставя на рецепцията и тръгва, но г-ца Актън стоеше търпеливо и чакаше да я обслужат. Фоайето бе претъпкано с пътуващи семейства и бизнесмени. Детективът си отбеляза наум, че половината от мъжете отговаряха на описанието на патоанатома.
Но един все пак привлече вниманието му. Чакаше асансьора: висок, тъмнокос, с очила, носеше вестник. Литълмор не виждаше добре лицето му, но забеляза някаква смътна чуждоземна странност в кройката на костюма му. Вестникът особено го заинтригува. Мъжът го държеше малко по-високо, отколкото беше нормално. Дали не се опитваше да си прикрие лицето? Г-ца Актън бе оставила ключа и се връщаше. Мъжът хвърли бърз поглед към нея — или пък към самия детектив? — и отново зарови глава във вестника. Вратата на асансьора се отвори и човекът влезе вътре сам.
Г-ца Актън не обърна внимание на доктора и детектива, когато ги подмина на излизане. Въпреки това Янгър я последва навън да я изпрати до файтона.
Литълмор остана вътре. Каза си, че няма нищо сериозно. Почти всички мъже се обърнаха след г-ца Актън, докато минаваше през фоайето. Но за всеки случай проследи стрелката, показваща етажите, които асансьорът изкачваше. Тя се движеше бавно към най-високите нива. Литълмор обаче не успя да види къде се спря накрая. Тя още помръдваше, когато отвън се чу пронизителен шум.
Беше цвилене на агонизиращ кон. Въпросното животно беше впрегнато в кола, която току-що бе излязла от строителен обект малко преди пресечката на „Мадисън авеню“, където се издигаше стоманеният скелет на нова девететажна търговска сграда. На капрата седеше елегантно облечен господин с цилиндър, а на коленете му лежеше тънък камшик. Това беше Джордж Бануел.
През 1909 година конете все още се състезаваха с автомобилите по всички по-големи улици на Ню Йорк. Всъщност състезанието вече беше загубено. Пъргавите и шумни автомобили с двигател бяха по-бързи и по-маневрени от каляските. Освен това те сложиха край на замърсяването — по онова време този термин се отнасяше за конските фъшкии, които до обед вече увоняваха въздуха и правеха по-натоварените улици практически непроходими. Въпреки че Джордж Бануел обичаше автомобилите си като всички останали богаташи, по душа си беше ездач. Беше израснал с коне около себе си и не бе готов да се откаже от тях. Даже настояваше сам да си кара файтона, а кочияшът се мъдреше нелепо до него.
Бануел бе прекарал сутринта на площадката на „Канал стрийт“, откъдето надзираваше един важен за него проект. В единайсет и трийсет пристигна с файтона на ъгъла на „Мадисън авеню“ и Четиридесет и четвърта улица, на една пресечка разстояние от хотел „Манхатън“. След като нагледа работата на своите хора там, Бануел се отправи към хотела, за да се срещне с кмета. Но само миг след като зави по булеварда, дръпна рязко и силно юздите на коня, притисна мундщука в устата на нещастното животно, което спря и изцвили. Пронизителният звук не произведе никакъв ефект върху Бануел. Сякаш изобщо не го чу. Беше се втренчил в нещо напред и врязваше още по-болезнено металния накрайник на юздите в устата на коня за ужас на кочияша.
Конят мяташе глава нагоре-надолу и настрани, опитвайки се напразно да разхлаби опънатите юзди. Накрая се изправи на задните си крака и изцвили силно, като в агония. Точно този шум чу Литълмор, както и всички хора на улицата. Конят стъпи на земята, но веднага отново се изправи на задните си крака, този път дори още по-отривисто, от което целият файтон се разклати. Бануел и кочияшът му изхвърчаха като моряци от попаднал в буря кораб. Колата се преобърна с грохот и повлече след себе си и коня.
Кочияшът пръв успя да се изправи на крака. Опита се да помогне на господаря си, но Бануел го блъсна грубо и започна да изтупва мръсотията от коленете и лактите си. Около тях се насъбра тълпа. Нетърпеливи шофьори вече надуваха клаксоните. Магията, завладяла Бануел, очевидно беше развалена. Не беше от хората, които се оставят да бъдат хвърлени от кон. А да падне от файтон, беше направо немислимо. Очите му искряха от гняв — към шофьорите, към насъбралите се зяпачи и най-вече към объркания проснат кон, който безуспешно се мъчеше да се изправи.