— Ударих му шамар и побягнах. Казах на баща ми, но той не застана на моя страна.
— Не ви повярва ли? — попитах.
— Държеше се така, все едно аз съм направила нещо нередно. Настоях да разговаря с г-н Бануел. След седмица ми каза, че го е направил. Г-н Бануел отрекъл обвинението, според баща ми — с огромно възмущение. Сигурна съм, че е имал същото изражение, което видяхте преди малко. Признал само, че ми споменал за новата къща, и заявил, че съм си доизмислила злонамерено всичко останало. Затова били виновни книгите, които чета. Баща ми избра да повярва на г-н Бануел. Мразя го.
— Г-н Бануел ли?
— Баща си.
— Г-це Актън, преди три години сте си загубили говора. А ми описвате нещо случило се миналата година.
— Преди три години ме целуна.
— Баща ви ли?
— Не, ама че гадост! — каза г-ца Актън. — Г-н Бануел.
— Когато сте били на четиринайсет?
— Имахте ли проблеми с математиката в училище, д-р Янгър?
— Продължете, г-це Актън.
— Беше Денят на независимостта — започна тя. — Родителите ми се бяха запознали със семейство Бануел няколко месеца по-рано, но баща ми и г-н Бануел вече бяха най-добри приятели. Работниците на г-н Бануел ремонтираха къщата ни. Току-що бяхме прекарали с тях три седмици в провинцията, докато завършат ремонтите. Карла беше толкова мила с мене. Тя е най-силната и интелигентна жена, която познавам, д-р Янгър. И най-красивата. Гледали ли сте Лина Кавалиери като Саломе?
— Не — отговорих. — Прочутата с красотата си г-ца Кавалиери игра тази роля в „Манхатън опера хауз“ миналата зима, но не успях да дойда от Уорчестър да я гледам.
— Клара много прилича на нея. И тя преди години е играла на сцената. Г-н Гибсън я е рисувал. Както и да е, г-н Бануел строеше една от огромните си сгради в центъра. Смятахме да се качим на покрива на тази сграда и да гледаме оттам фойерверките. Но майка ми се разболя — тя все се разболява — и не дойде с нас. В последния момент се оказа, че й баща ми не може да дойде. Не помня защо. Май и той беше болен. Онова лято върлуваше грип. Г-н Бануел изяви желание той да ме заведе, тъй като аз чаках този миг с нетърпение.
— Само двамата ли останахте?
— Да. Закара ме с файтона си. Беше тъмно. Прекара конете в галоп по „Бродуей“. Помня горещия вятър в лицето си. Качихме се заедно в асансьора. Бях много притеснена, за пръв път се качвах в асансьор. Нямах търпение да видя фойерверките, но когато изстреляха първия залп, се уплаших много. Може и да съм изпищяла. В следващия миг той ме сграбчи с две ръце. Все още чувствам как придърпва… горната част на тялото ми към себе си. След това притисна устни в моите. — Момичето направи гримаса сякаш искаше да се изплюе.
— И после? — подканих я аз.
— Отскубнах се от него, но нямаше къде да отида. Не знаех как да се измъкна от покрива. Той ми направи знак да се успокоя и да млъкна. Каза, че това ще е нашата тайна и че сега само ще гледаме фойерверките. Така и стана.
— Казахте ли на някого?
— Не. След това си загубих говора, стана същата вечер. Всички си помислиха, че и аз съм хванала грип. Може и така да е било. Гласът ми се върна на следващата сутрин, точно както и сега. Но до днес на никого не го бях разказвала. Никога повече не останах насаме с г-н Бануел.
Настъпи дълга тишина. Момичето очевидно бе стигнало до границата на съзнателните си спомени.
— Помислете си за вчера, г-це Актън. Спомняте ли си нещо?
— Не — отвърна тя тихо. — Съжалявам.
Помолих я за разрешение да предам казаното от нея на д-р Фройд. Тя се съгласи. След това й казах, че ще продължим разговора утре.
Тя изглеждаше изненадана.
— Че за какво повече има да говорим, докторе? Казах ви всичко.
— Може да си спомните още нещо.
— Защо казвате това?
— Защото все още страдате от амнезия. Когато разкрием всичко, свързано с тази случка, смятам, че паметта ви ще се върне.
— Мислите, че крия нещо?
— Не може да се нарече криене, г-це Актън. По-точно — криете от себе си.
— Нямам представа за какво говорите — отвърна момичето. На крачка от вратата тя ме спря с ясния си мек глас.
— Д-р Янгър?
— Г-це Актън?
В сините й очи имаше сълзи. Беше вдигнала високо брадичка.
— Той наистина ме целуна. И наистина… ми предложи край езерото.
Не си бях дал сметка колко се притеснява, че може и аз като баща й да не повярвам на думите й. Имаше нещо неописуемо умилително в начина, по който използваше погрешно думата „предложи“.
— Г-це Актън — отвърнах. — Вярвам на всяка казана от вас дума.
Тя избухна в сълзи. Оставих я и пожелах хубав ден на г-жа Бигс на минаване в коридора.
Джордж Бануел и кметът Макклелън бяха седнали в усамотен ъгъл на бара в хотел „Манхатън“. Кметът отбеляза, че Бануел изглежда сякаш току-що е участвал в уличен бой. Бануел сви рамене.