Беше изтощен, когато се добра до кабинета си. Въпреки заповедта на кмета Хугел не бе предал на екипа си, че който намери трупа на г-ца Ривърфорд, го чака награда. Но едва ли някой можеше да го вини за това, каза си Хугел. Нали именно кметът му нареди да отиде право в дома на Актън, без да се връща в моргата.
В коридора го чакаше Литълмор. Докладва, че полицай Гитлоу вече е във влака за Чикаго и ще пристигне следващата вечер. В обичайното си добро настроение Литълмор разказа и странния епизод с г-н Бануел и коня. Хугел го изслуша съсредоточено, след това възкликна:
— Бануел! Трябва да е видял г-ца Актън пред хотела. Точно тя го е изплашила.
— Не бих нарекъл г-ца Актън плашеща, г-н Хугел — каза Литълмор.
— Глупак! — бе отговорът на патоанатома. — Разбира се, той си е мислел, че е мъртва!
— И защо да си мисли, че е мъртва?
— Размърдай си мозъка, детектив.
— Ако Бануел е нашият човек, г-н Хугел, той знае, че е жива.
— Какво?
— Казвате, че Бануел е нашият човек, нали? Но нападателят на г-ца Актън знае, че е жива. Така че ако Бануел е нашият човек, той не я мисли за мъртва.
— Какво? Глупости. Може би е сигурен, че я е довършил. Или… или се е боял, че ще го разпознае. И в двата случая би изпаднал в паника, като я види.
— Защо мислите, че той е нашият човек?
— Литълмор, той е висок над метър и осемдесет и пет. На средна възраст е. Богат е. Има тъмна коса, която е започнала да посивява. Десничар е. Живее в сградата на първата жертва и е изпаднал в паника, като е видял втората жертва.
— Откъде знаете това?
— От тебе. От кочияша си разбрал, че се е уплашил. Какво друго обяснение може да има?
— Не, исках да попитам откъде знаете, че е десничар?
— Вчера го видях, детектив, и внимавах в картинката.
— Ама и вас си ви бива, г-н Хугел. А аз какъв съм — левичар или десничар? — детективът постави ръцете си зад гърба.
— Няма ли да престанеш, Литълмор!
— Не знам, г-н Хугел. Трябваше да го видите, когато всичко свърши. Беше хладен като лед, раздаваше заповеди, разчистваше.
— Глупости. Освен че е убиец, е и добър актьор. Хванахме нашия човек, детектив.
— Е, не сме го хванали още.
— Прав си. — Патоанатомът се замисли. — Все още нямам солидни доказателства. Трябва ни още нещо.
10
На излизане от „Метрополитън“ наехме файтон, който да ни откара през парка до новия комплекс на университета „Калъмбия“ с огромната библиотека. Не бях ходил там от 1897 година, когато майка ми ме завлече на откриването на сградата „Шърмърхорн“. За щастие Брил не знаеше за далечните ми връзки с този клан, иначе без съмнение щеше да го спомене на Фройд.
Посетихме психиатричната клиника, където Брил държеше кабинет. След това Фройд обяви, че иска да поговорим за сеанса ми с г-ца Актън. Брил и Ференци изостанаха, за да обсъдят някои терапевтични техники, а ние с Фройд поехме на разходка по „Ривърсайд драйв“, чиято широка променада откриваше красива гледка към Палисадите — дивите стръмни скали на Ню Джърси от другата страна на река Хъдзън.
Не скрих нищо, разказах на Фройд и за първия сеанс с г-ца Актън, който завърши с провал, и за втория, който пък донесе разкритията й за приятеля на баща й г-н Бануел. Той не спираше да ме разпитва, искаше да узнае всички подробности, независимо колко незначителни изглеждат, настояваше да не преразказвам, а да цитирам точните й думи. Накрая Фройд загаси пурата си в тротоара и ме попита дали смятам, че епизодът на покрива преди три години е истинската причина г-ца Актън да загуби тогава говора си.
— Така изглежда — отговорих. — Устата е важен фактор в случката, както и забраната да разкаже за станалото. Причинили са й нещо немислимо и тя сама си е отнела способността да говори.
— Добре. Значи срамната за четиринайсетгодишната девойка целувка на покрива я е направила хистерична? — каза Фройд, проверявайки реакциите ми.
Разбрах: искаше да каже точно обратното на това, което думите му означаваха. Така както той виждаше нещата, епизодът на покрива не би могъл да причини хистерията на г-ца Актън. Случката не е от ранното й детство, нито има нещо общо с едиповия комплекс. Само детските травми водят до неврози, а по-късните случки събуждат спомена за дълго потискания конфликт и предизвикат хистерични симптоми.
— Д-р Фройд — попитах, — възможно ли е в този случай травма от юношеската възраст да е причинила хистерията?
— Възможно е, момчето ми, ако нямахме следния факт: поведението на момичето на покрива вече е напълно хистерично. — Фройд извади друга пура от джоба си, помисли и я върна обратно. — Нека ти предложа определение за хистерия: това е когато инцидент на сексуално удоволствие събужда чувства, които са до голяма степен или напълно неприятни.