— Колкото си изработиш — каза. — Според г-н Харис някои момичета си докарват по два долара на ден.
Около девет и половина Литълмор отиде до конюшните на „Аместердам авеню“ близо до Стотна улица. През следващите два часа се отбиха десетина файтонджии да вземат или оставят коне. Литълмор поговори с всичките, но без резултат. Когато и последната ясла се изпразни, общият работник каза на детектива да изчака един стар файтонджия, който си имал собствен кон. Малко преди дванайсет часа се появи бавно пристъпваща стара кранта, водена от също толкова стар кочияш. Отначало старецът не искаше да отговаря на въпросите на детектива, но когато Литълмор започна да си подхвърля монета от двайсет и пет цента, отвори уста. Точно той бе взел чернокосия от „Балморал“ преди две вечери. Помни ли къде го е откарал? Помнеше: хотел „Манхатън“.
Литълмор направо си глътна езика, но старецът имаше още какво да каже.
— Знаеш ли какво направи, като стигнахме там? Качи се веднага в такси, едно от онези в червено и зелено, които се движат с бензин. Направо пред очите ми. Бръкна ми в джоба, така виждам аз нещата, и хвърли парите на конкуренцията.
Фройд прекъсна разговора ни, като внезапно заяви, че трябва веднага да се върне в хотела. Разбрах какво става. За щастие имахме под ръка файтон.
В мига, в който влязохме в хотела, пред нас изникна Юнг. Сигурно специално бе чакал Фройд да се върне. Втурна се към него, препречи му пътя и настоя за незабавен разговор. Беше избрал възможно най-неподходящия момент. Фройд току-що ме бе уведомил с очевидно неудобство колко силна е нуждата му.
— За бога, Юнг — каза Фройд. — Трябва да отида до стаята си.
— Защо? Да не би пак… онзи проблем?
— По-тихо — сгълча го Фройд. — Да. А сега ме пусни да мина. Спешно е.
— Знаех си. Твоята енурезия — каза Юнг, като използва медицинския термин за неволно уриниране — е психогенна.
— Юнг, това е… невроза. Мога да ти помогна!
— Това е… — Фройд се спря насред изречението. Гласът му се промени изцяло. Заговори отново равно и много тихо, като гледаше Юнг право в очите. — Вече е прекалено късно.
Настъпи изключително неловко мълчание. Фройд продължи.
— Никой да не гледа надолу. Юнг, ти ще се обърнеш и ще вървиш пред мен. Янгър, ти застани отляво. Не, отпред, ако обичаш, и малко вляво. Вървете право към асансьора. Тръгвайте.
Наредени по този начин, се понесохме в скована процесия към асансьора. Един от рецепционистите ни беше зяпнал, беше изключително дразнещо, но не мисля, че заподозря нещо. За мое учудване Юнг не спря да говори.
— Твоят сън с граф Тун, той е ключът към всичко. Ще ми позволиш ли да го анализирам?
— Едва ли съм в състояние да откажа — отвърна Фройд.
Сънят на Фройд за граф Тун, бившия австрийски премиер, беше известен на всички, които бяха чели трудовете му. Като стигнахме до асансьора, се опитах да се отделя от тях. За моя изненада Юнг ме спря. Каза, че има нужда от мене. Пропуснахме един курс, но на следващия бяхме сами в асансьора.
Вътре Юнг продължи да бъбри.
— Граф Тун съм аз. Тун — Юнг — от ясно по-ясно. И двете имена се състоят от три букви. Звучат подобно. Неговото семейство е от Германия, но е емигрирало. Моето — също. Той е с по-висок произход от тебе, аз — също. Той е олицетворение на самодоволството, мене ме обвиняват в същото. В твоя сън той ти е враг, но също така и сред най-приближените ти хора. Някой, когото наставляваш, но и който те заплашва, освен това е ариец, със сигурност е ариец. Изводът се натрапва от само себе си: ти си сънувал мене, но е трябвало да го завоалираш, защото не искаш да признаеш, че ме усещаш като заплаха.
— Карл — каза бавно Фройд, — сънувах граф Тун през 1898 година. Това е преди повече от десетилетие. С тебе не се познавахме преди 1907 година.
Вратите се отвориха. Коридорът беше пуст. Фройд бързо излезе, ние го последвахме. Не можех да предположа какво си мисли Юнг и каква ще е реакцията му. А тя бе следната: