Ако кметът се опитваше да намекне на Хугел, че неговата чувствителност е притъпена, не се получи.
— Отговаря на описанието на убиеца във всички отношения. Живее в същата сграда, приятел на семейството е, на когото тя би отворила. Освен това е накарал да почистят целия апартамент, преди Литълмор да отиде да го претърси.
— Ти вече го беше претърсил — припомни му кметът.
— Не бях — каза Хугел. — Само разгледах спалнята. Литълмор трябваше да претърси целия апартамент.
— Бануел знаеше ли, че Литълмор ще идва? Ти каза ли му?
— Не — промърмори патоанатомът. — А как ще обясните реакцията му вчера, когато е видял г-ца Актън на улицата? — И той разказа на кмета вчерашните събития, които му бе докладвал Литълмор. — Бануел се е опитвал да избяга, защото си е мислел, че тя ще разпознае в него нападателя си.
— Глупости — отвърна кметът. — Веднага след това човекът се срещна с мене в хотела. Наясно ли си, че семействата Бануел и Актън са най-близки приятели? Харкорт и Милдред Актън са в лятната вила на Джордж в момента.
— Искате да кажете, че познава семейство Актън? — попита Хугел. — Ами това доказва всичко! Той е единственият, който познава и двете жертви.
Кметът го погледна безстрастно.
— Какво е това на сакото ти, Хугел? Прилича на яйце.
— И наистина е яйце. — Хугел изчетка ревера си с пожълтяла носна кърпа. — Замериха ме хулигани от другата страна на парка. Трябва веднага да арестуваме Бануел.
Кметът поклати глава. От южната страна на „Уошингтън скуейър“ никак не беше спокойно. Макклелън не бе успял да отърве югозападния край на парка от банда момчета, за които близостта до кметската къща сигурно представляваше допълнителен стимул да вършат бели. Макклелън мина покрай патоанатома и се отправи към чакащия го файтон.
— Чудя ти се на акъла, Хугел. Това са само предположения.
— Няма да са само предположения, ако ми посочите друг убиец.
— Джордж Бануел не е убил г-ца Ривърфорд — каза кметът.
— Откъде знаете?
— Просто знам — отвърна убедено Макклелън. — И повече да не съм чул тази идиотска клевета. Върви си у дома. Не можеш да се появиш в такъв вид на работа. Почини си. Това е заповед.
Сградата, която Литълмор откри на Осмо авеню № 782 — където се предполагаше, че в апартамент 4С живее Чонг Синг, — беше мръсен и кирлив блок с вонящи свински джолани и обезглавени патки, от които капеше кръв, закачени по прозорците на втория етаж, зад които се намираше китайски ресторант. Отдолу, на приземния етаж, се помещаваше бедняшки магазин за велосипеди, чийто собственик беше бял. Всички останали в сградата — старите жени, сновящи навън-навътре през главния вход, прегърбеният мъж с лулата, обитателите, надничащи от горните прозорци — бяха китайци.
Когато детективът тръгна нагоре към третата площадка на тъмното стълбище, от сенките изскочи дребен мъж в дълга туника и му препречи пътя. Имаше козя брадичка, плитка, която висеше на гърба му, и зъби с цвят на прясна ръжда. Литълмор се спря.
— Сбъркали сте пътя — каза китаецът, без да се представи. — Ресторантът е долу. Втори етаж.
— Не отивам в ресторанта — отвърна детективът. — Търся г-н Чонг Синг. Живее на четвъртия етаж. Познавате ли го?
— Не — китаецът все още не пускаше Литълмор да мине. — Няма Чонг Синг нагоре.
— Искате да кажете, че е излязъл или че не живее тук?
— Няма Чонг Синг нагоре — повтори китаецът и ръгна с пръст Литълмор в гърдите. — Вървете си.
Литълмор се промъкна покрай мъжа и продължи нагоре по тясното стълбище, което скърцаше под стъпките му. Тежката миризма на мазно месо го следваше по петите. Когато пое по задимения коридор на четвъртия етаж — който беше без прозорци и без осветление, напълно тъмен въпреки ранната сутрин — видя през едва открехнатите врати да го следят множество очи. Никой не му отвори в апартамент 4С. На Литълмор му се стори, че чу някой да се спуска по аварийното стълбище. Отначало миризмата на печено месо събуди апетита на детектива, но сега, на душния горен етаж, примесена с кълба дим от опиум, му се догади от нея.
Когато кметът пристигна в общината, г-жа Невил го информира, че го търси г-н Бануел. Макклелън й нареди да го свърже.
— Джордж — каза Джордж Бануел. — Джордж се обажда.
— И тук е Джордж — отговори Джордж Макклелън, за да приключи играта на думи, която бяха започнали преди двайсет години като начинаещи членове на Манхатънския клуб.
— Само исках да ти кажа, че снощи се свързах с Актън — каза Бануел. — Съобщих му ужасната новина. Тази сутрин е тръгнал насам по най-бързия начин. До обед ще е в хотела. Ще се видя там с него.