— Мога да опитам — отговорих.
Г-жа Бигс разбра и този път излезе сама. Веднага накарах момичето да легне, въпреки че на нея никак не й харесваше. Беше толкова разстроена, че едва стоеше на едно място.
— Г-це Актън — започнах аз, — върнете се три години назад преди случката на покрива. Вие сте със семейството си на вилата на Бануел.
— Защо ме карате да правя това? — избухна тя. — Искам да си спомня какво се случи преди два дни, не преди три години.
— Не искате ли да си спомните какво се случи преди три години?
— Не това исках да кажа.
— Но това казахте. Д-р Фройд смята, че тогава може да сте видели нещо, което сега сте забравили, но то не ви позволява да си спомните скорошното произшествие.
— Нищо не съм забравила — отвърна тя троснато…
— Значи наистина сте видели нещо.
Тя мълчеше.
— Няма от какво да се срамувате, г-це Актън.
— Престанете да го повтаряте! — извика момичето с напълно неочаквана злоба. — От какво пък трябва да се срамувам аз?
— Не знам.
— Махайте се — каза тя.
— Г-це Актън.
— Махайте се. Не ви харесвам. Вие не сте много умен.
Аз не помръдвах.
— Какво видяхте? — и тъй като тя не отговаряше, а се взираше напрегнато в друга посока, аз се изправих и се възползвах от ситуацията. — Съжалявам, г-це Актън, но не мога да ви помогна. Щеше ми се да мога.
Тя пое дълбоко дъх.
— Видях баща си с Клара Бануел.
— Можете ли да ми опишете какво точно видяхте?
— Ами добре.
Седнах на мястото си.
— На първия етаж има голяма библиотека — каза. — Често не можех да заспя и слизах там. Можех да си чета на лунна светлина, без да паля свещ. Една нощ вратата на библиотеката бе открехната. Бях сигурна, че има някой вътре. Погледнах през цепнатината. Баща ми седеше на стола на г-н Бануел с лице към мене, същия стол, на който аз винаги сядах. Видях го добре на лунната светлина, главата му бе отметната назад по отвратителен начин. Клара бе застанала на колене пред него. Роклята й бе разкопчана и се бе свлякла до кръста. Гърбът й бе напълно гол. Има красив гръб, докторе, съвсем бял, без никакво петънце, същата съвършена бяла кожа, каквато можете да видите в… в… и оформен като пясъчен часовник или като виолончело. Тя… не знам как да го опиша… полюшваше се. Главата й се вдигаше и падаше в бавен ритъм. Не виждах ръцете й. Сигурно са били пред нея.
Веднъж или дваж преметна коса през рамо, но продължаваше да се движи нагоре и надолу. Беше хипнотизираща гледка. Аз, разбира се, тогава не разбрах какво виждам. Движенията й ми се сториха красиви, като на мека вълна, която приижда към брега. Но бях напълно сигурна, че вършат нещо нередно.
— Продължете.
— Тогава баща ми започна да издава някакви отвратителни звуци. Чудех се как Клара ги търпи. А тя не само ги търпеше, ами дори я караха да се полюшва все по-бързо и по-решително. Той стисна облегалките на стола. Тя започна да се издига и спуска още по-бързо. Определено бях очарована, но не исках да гледам повече и се качих на пръсти по стълбите обратно в стаята си.
— А след това?
— Няма повече. Това е краят. — Спогледахме се. — Надявам се, че поне любопитството ви е задоволено, д-р Янгър, защото ми се струва, че амнезията ми не е излекувана.
Опитах се да осмисля като психоаналитик епизода, който г-ца Актън току-що ми разказа. Приличаше на травма, но възникваше един проблем. Г-ца Актън не ми изглеждаше травмирана.
— Имахте ли някакви физически затруднения след това? — попитах. — Загуба на говор?
— Не.
— Парализа на някоя част от тялото? Настинка?
— Не.
— Баща ви разбра ли, че сте ги видели?
— Той е прекалено глупав.
Премислих тази забележка.
— Какво мислите в момента за вашата амнезия?
— Нищо — каза тя.
— Умът ни никога не е напълно празен.
— Казахте ми го и предишния път! — възкликна тя ядосано и аз млъкнах. Тя втренчи в мене сините си очи. — Само едно нещо, което направихте, ме накара да повярвам, че можете да ми помогнете. И то няма нищо общо с въпросите ви.
— Кое?
Сведе поглед.
— Не знам дали трябва да го казвам.
— Защо?
— О, няма значение защо. Беше в полицията.
— Прегледах шията ви.
Тя говореше тихо с извърната глава.
— Да. Когато за първи път докоснахте шията ми, за секунда почти си спомних нещо, някаква картина, идея. Но сега не помня какво беше.
Новината беше неочаквана, но не и лишена от логика. Самият Фройд бе открил, че физическият допир може да освободи потиснати спомени. Приложих същата техника на Присила. Може би и амнезията на г-ца Актън се поддаваше на такова лечение.