Изведнъж си дадох сметка, че сините й очи се взират в моите. Кога ги бе отворила? Не бях осъзнал, че се опитваше да произнесе без глас някаква дума. Думата беше: „спрете“.
Пуснах шията й, очаквайки да глътне жадно въздух. Но тя не го направи. Каза толкова тихо, че едвам я чух:
— Целунете ме.
Длъжен съм да призная, че нямам представа какво бих направил при такава покана. Но в същия миг някой затропа шумно по вратата, след което се чу подрънкване на ключ, трескаво натикан в ключалката. Веднага пуснах момичето. Само за секунда тя вдигна чайника от пода и го постави на масата. И двамата се обърнахме с лице към вратата.
— Спомних си — прошепна ми тя набързо. — Знам кой ме нападна.
12
По пладне същия ден, 1 септември, Смит Ели Джелиф — издател, лекар и преподавател по душевни болести в университета „Фордам“ — заведе Карл Юнг на обяд в клуб в горния край на Пето авеню с изглед към парка. Фройд не бе поканен, нито Брил, нито Ференци, нито Янгър. Но пренебрегването им не притесняваше Юнг. Според него това беше още едно доказателство, че международният му авторитет нараства. Не толкова благороден човек би се похвалил, би натрил носовете на останалите с получената покана. Но не и той, Юнг, който премълча от великодушие.
И все пак за него беше мъчително непрекъснато да премълчава. Започна се още първия ден след напускането на Бремен. Юнг, разбира се, никого не заблуждаваше. Смяташе се неспособен на такова нещо. А и не беше негова вината, те го принуждаваха. Например Фройд и Ференци бяха си запазили койки във втора класа на парахода „Джордж Вашингтон“. Каква вина имаше той? Тъй като не искаше да ги засрамва, се наложи да каже, че когато си е купувал билета, са били останали само каюти първа класа. После и онзи сън от първата нощ на борда. Истинското му послание беше очевидно — че надминава Фройд по проницателност и популярност. От деликатност към чувствителността и гордостта на Фройд обаче заяви, че костите, които открил в съня си, били на Емма, съпругата на Юнг, а не на самия Фройд. Всъщност находчиво бе добавил, че костите не били само на съпругата, но и на сестра й. Искаше да види как ще реагира Фройд на това, като се имаше предвид скелетът в собствения му гардероб. Това бяха дреболии, но така се стигна до голямата преструвка, която стана неизбежна след пристигането в Америка.
Обядът в клуба на Джелиф беше много удовлетворителен. Около овалната маса бяха седнали десетина мъже. Авторитетната научна дискусия и отличното бордо създаваха добри предпоставки и за малко груб хумор, какъвто Юнг винаги бе харесвал. Движението за избирателни права на жените предизвика много подигравки. Един от гостите попита дали някой някога е срещал суфражетка, с която би преспал. Всички единодушно отрекоха. Някой трябва да каже на тези дами, обади се друг господин, че дори да получат избирателно право, никой няма и да помисли да си легне с тях. Всички се съгласиха, че най-доброто противодействие срещу жени, искащи равно право за гласуване, е едно добро обслужване в леглото. Но тази мисъл до такава степен не предизвикваше у тях никакъв апетит, че май беше по-добре да им позволят да гласуват.
Юнг беше в стихията си. Не се налагаше да се прави на бедняк. Нямаше нужда да отрича произхода си. След като се нахраниха, компанията се събраха в пушалнята, където разговорът продължи на чаша коняк. Групичката постепенно намаляваше и накрая Юнг остана само с Джелиф и още трима по-възрастни мъже. Един от тези господа даде едва забележим знак и Джелиф веднага скочи да си върви. Юнг също се изправи, като предположи, че трябва да си тръгне с Джелиф. Но Джелиф му каза, че тримата господа искат да си поговорят с него и че когато свършат, отвън ще го чака файтон.
Всъщност Джелиф изобщо не членуваше в този клуб, макар че много му се щеше. Юнг остана с тези, които наистина имаха влияние над обществото и членски карти за клуба. Именно те бяха уредили Джелиф да го доведе при тях в този ден.
— Моля седнете, г-н Юнг — каза мъжът, който отпрати Джелиф, и посочи с добре поддържаната си ръка удобно кресло.
Юнг се опита да си припомни името на господина, но се бе запознал с толкова много хора, а и виното на обяд му дойде в повече, така че не успя.
— Казвам се Дейна — каза услужливо мъжът. Тъмните му вежди изпъкваха на фона на сребристата коса. — Чарлз Дейна. Току-що си говорехме за вас, Юнг, с моя добър приятел Окс от „Таймс“. Той иска да напише статия за вас.