— Ето. А сега се махай, че и без това закъснях.
— Не ви искам парите, госпожо — каза Литълмор.
— О, не ми ги разправяй тия. Повдига ми се от тебе. Грета, върни се. — Разсъблеченото момиче се довлече с прозявка. Въпреки че беше три и петнайсет следобед, тя всъщност бе спала, докато Литълмор не бе почукал на вратата. — Грета, детективът не ни иска парите. Заведи го в зелената стая. И действайте бързо.
— Не съм дошъл и за това, госпожо — каза Литълмор. — Искам само да ви попитам нещо. Късно вечерта в неделя при вас е идвал един човек. Опитвам се да го намеря.
Г-жа Мерил погледна недоверчиво детектива.
— Аха, значи сега пък ти трябват клиентите ми, така ли? И за какво са ти? Да ги отръскаш и тях?
— Сигурно сте се сблъсквали с лоши полицаи — каза Литълмор.
— Че има ли други?
— В неделя вечерта е било убито момиче — отвърна Литълмор. — Убиецът я е бил с камшик. Вързал я е и я е нарязал хубавичко. След това я е удушил. Искам да хвана този човек. Това е.
Жената придърпа пурпурната дреха около раменете си. Върна парите в касата и я заключи.
— Улична проститутка ли е била?
— Не — каза детективът. — Богато момиче. Наистина богато. Живее в лъскава сграда в хубавата част на града.
— Срамота! И какво общо имам аз с това?
— Мъжът, който е идвал тук — обясни Литълмор. — Мислим, че той може да е убиецът.
— Имате ли представа, детектив, колко много мъже идват тук в неделя вечер?
— Този е бил сам. Висок, чернокос, десничар, носел е черна чанта или куфар.
— Грета, да си спомняш някой такъв?
— Да помисля — съсредоточи се сънената Грета. — Не. Не си спомням.
— Е, какво искате от мене? — попита г-жа Мерил. — Чухте я.
— Но човекът е дошъл тук, госпожо. Таксито го е оставило точно пред вратата ви.
— Което не значи, че е влязъл. Това не е единственият публичен дом в квартала.
Литълмор бавно кимна. Извади визитна картичка от портфейла си.
— Ако се сетите нещо, тук е името ми, а това е телефонът, на който можете да ми се обадите.
13.
Тя ме беше помолила да я целуна.
Вървях по Четиридесет и втора улица. Затворените очи и разтворените устни на Нора Актън не ми излизаха от ума. Ръцете ми още пазеха спомена за меката й шия. Чувах как прошепва онези две думи.
Писмото на ректора Хол с обезпокояващите новини се намираше в джоба на жилетката ми. Трябваше да мисля само за едно: как да предотвратя евентуалния провал не само на конференцията в „Кларк“ следващата седмица, но и на репутацията на д-р Фройд в Америка. Само че не можех да спра да мисля за онези устни и онези очи.
Не се заблуждавах. Сигурен бях какво изпитва към мене. Бях го виждал и преди, и то неведнъж. Една от пациентките ми в Уорчестър, момиче на име Рейчъл, настояваше да се съблича гола до кръста на всеки психоаналитичен сеанс. И всеки път се аргументираше по различен начин: неравномерен пулс, счупено ребро, пулсираща болка в основата на гърба. А Рейчъл беше една от многото. Никога не се бях изкушавал. Напротив, желанието на пациентките ми да пробват върху мене уменията си да съблазняват ми се струваше противно.
Ако пациентките ми бяха по-привлекателни, съмнявам се, че поведението им щеше да предизвиква у мене това усещане. Не съм особено праведен. Но тези жени не бяха привлекателни. Повечето бяха на възрастта на майка ми. Желанията им ме отвращаваха. Рейчъл все пак беше по-различна. Хващаше окото — дълги крака, тъмни очи, малко събрани, ако трябва да съм честен, и тяло, което минаваше за хубаво, даже за повече от хубаво. Но беше агресивно невротична, което никога не ми бе харесало.
Мечтаех си да лекувам по-хубави момичета. Фантазирах си неописуеми, но не и невъзможни събития в кабинета си. И с течение на времето първото нещо, което преценявах в една нова пациентка, беше нейната красота. В резултат на това започнах да изпитвам отвращение към себе си до степен да се чудя дали трябва да продължавам да се занимавам с психоанализа. Не бях поемал нов пациент през цялото лято, докато не се появи г-ца Актън.
И сега тя ме бе помолила да я целуна. Нямаше как да избягам от себе си и от това, което исках да правя с нея. Никога не бях завладяван от такова силно желание да властвам и притежавам. Силно се съмнявах, че съм попаднал в капана на контратрансфера. Ако трябваше да бъда откровен, изпитах същия копнеж още щом зърнах за първи път г-ца Актън. Но при нея случаят беше напълно различен. Тя не само се съвземаше от травмата след нападението. Тя страдаше и от най-тежка форма на трансфер.
Бе показала много ясно, че не ме харесва, до мига, в който усети, че потиснатите й спомени започват да изплуват, освободени от моето докосване до шията й. Тогава за нея аз се превърнах в неин господар. Допреди това най-меката дума, описваща отношението й към мене, беше неприязън. Тя ме мразеше, сама го каза. А след онзи повратен миг искаше да ми се отдаде… Или поне така си мислеше. Защото колкото и да ми бе мъчно да си го призная, беше ясно като бял ден, че любовта, която изпитваше, ако изобщо беше любов, беше фиктивна, измислена, фантазия, породила се от интензивността на терапевтичното общуване.