Не помнех как съм прекосил Пето или Шесто авеню, но изведнъж се озовах насред „Таймс скуейър“. Качих се до градината на покрива на „Хамерстейнс Виктория“, където трябваше да обядвам с Фройд и останалите. Мястото приличаше на театър, имаше издигната сцена, балкони, ложи и покрив на петнайсет метра над главите ни. Когато пристигнах, номерът с ходенето по въже още не бе приключил. Изпълняваше го французойка с боне, облечена в светлосиня рокля и сини чорапи. Всеки път, когато размахваше чадърчето си, за да запази равновесие, добре облечените жени от публиката пищяха в един глас. Не разбирах защо зрителите реагират по този начин: въжеиграчите само се преструваха, че ги грози опасност.
Не можах да открия останалите. Очевидно бях закъснял прекалено много и те си бяха тръгнали. Затова се върнах до жилището на Брил на „Сентрал парк уест“, където знаех, че ще отидат после. Никой не отговори на позвъняването ми. Пресякох улицата и седнах на една пейка съвсем сам. „Сентрал парк“ остана зад гърба ми. Извадих писмото на Хол. Препрочетох го поне пет пъти, прибрах го и извадих друго четиво, няма нужда да уточнявам какво.
— Готови ли са? — попита патоанатомът Хугел шефа на фотографите Луи Ривиер в мазето на полицейската централа късно същата вечер.
— Довършвам ги — извика Ривиер, застанал над мивката в тъмната стаичка.
— Оставих ти плаките тази сутрин — запротестира Хугел. — Трябваше да са готови.
— По-спокойно, ако обичаш — каза Ривиер и светна лампата. — Влез. Можеш да ги видиш.
Хугел влезе в тъмната стаичка и се надвеси над мокрите снимки нервен и развълнуван. Прегледа ги набързо една по една, като отместваше тези, които не го интересуваха. След това се спря и се взря в един едър план на шията на момичето, на която се виждаше много ясно кръгъл белег.
— Какво е това на гърлото на момичето? — попита.
— Не е ли синина? — отвърна Ривиер.
— Обикновена синина не може да бъде толкова идеално кръгла — каза патоанатомът, свали си очилата и приближи снимката на сантиметри до носа си. Зърнестото кръгло петънце се открояваше ясно на фона на бялата шия. — Луи, къде ти е лупата?
Ривиер извади нещо, което приличаше на обърната чашка за твърд алкохол. Патоанатомът го грабна от ръцете му, постави го върху тъмното петънце на снимката и приближи око към него.
— Пипнах го! — извика. — Пипнах го!
В тъмната стаичка долетя гласът на детектив Литълмор.
— Какво има, г-н Хугел?
— Литълмор, ти си тук — каза Хугел. — Отлично.
— Вие ме повикахте, г-н Хугел.
— Да, и сега ще видиш защо — отвърна патоанатомът и даде знак на Литълмор да погледне през лупата на Ривиер.
Детективът се подчини. След увеличението зърнистите линии в черното кръгче приеха по ясна форма.
— Струва ми се, че това са букви — каза Литълмор.
— Така е — отвърна триумфално патоанатомът. — Две букви.
— Има нещо необичайно в тях — продължи Литълмор. — Не ми изглеждат наред. Втората би могла да е J. А първата… не знам.
— Не изглеждат наред, защото са обърнати, г-н Литълмор — каза патоанатомът. — Луи, обясни на детектива защо буквите са обърнати.
Ривиер погледна през лупата.
— Виждам ги — две преплетени букви. Ако са обърнати, то тогава тази вдясно, която мосю Литълмор определи като J, не е J, а G.
— Точно така — потвърди патоанатомът.
— Но защо ще му е на някой да пише наобратно? — попита Ривиер.
— Защото, господа, това е отпечатък, оставен върху шията на момичето от иглата за вратовръзка на убиеца. — Хугел направи пауза за по-драматичен ефект. — Спомнете си, че убиецът е използвал собствената си копринена вратовръзка, за да удуши момичето. Бил е достатъчно хитър, за да прибере вратовръзката от местопрестъплението. Но е допуснал една грешка. Докато е извършвал грозното си деяние, иглата му е останала върху вратовръзката, а на тази игла са собствените му инициали. По една случайност иглата е била в директен допир с меката и чувствителна кожа на шията на момичето. След силното и продължително притискане монограмът се е отпечатал на шията й също както стегнат пръстен се отбелязва върху пръста. Този отпечатък, господа, съдържа инициалите на убиеца и то толкова категорично, колкото, ако ни бе оставил визитната си картичка. Буквата вдясно е обърнато G и това е първият инициал на мъжа, убил Елизабет Ривърфорд. Буквата вляво е обърнато В, защото този мъж е Джордж Бануел. Сега вече знаем защо му се е наложило да краде трупа от моргата. Видял е издайническия отпечатък на шията и е осъзнал, че аз рано или късно ще го разшифровам. Но това, което не е успял да предвиди, е че кражбата на трупа е безполезна, защото имам снимки!